Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

На следващия ден се срещнах с него, както обещах на Рашид ага. Излишно е да ти разправям как отидох, как влязох и прочие. Една разлика имаше от предишното ми посещение — че Кайзо вървеше с мен и остана да се прозява пред пътната врата. Садък Бостанджи ме беше чакал и още преди да седнем попита, защо не съм се явил вчера.

— Опитаха се да ме трепят — рекох простичко. — Ама отложиха. Един ден ми трябваше да се съвзема.

— Кой ще те трепе теб?! — не повярва домакинът.

— Кой и как е без значение. Ако искаш да сваля бинтовете — протегнах си ръцете да ги види. — Отдолу са рани от оковите и не съм ги правил нарочно, че да те заблуждавам.

— Ама защо?! — обърка се той.

— Защото, господине, оня ден, като излязох от теб, се опитах да бягам. Не исках да те срещам повторно. Ама истина ти казах, че съм осъден да разговарям с теб и все едно от затвор рекох да се измъкна. Пък те взеха, че ме хванаха. И ми възобновиха присъдата. Тъй че — ето ме пак на гости.

Тия думи ги разменихме прави, в същия домашен музей и от изненада Садък Бостанджи не се сещаше да ме покани на отоманките.

— Докато не сме седнали — рекох невъзпитано. — Ако ще ме черпиш с чай, заръчай да не е толкоз силен. Не ми понася на сърцето.

— Да… Ей сега! — потътри той смачканите си папуци навън, а аз се обърнах да разгледам отново неговата сбирка.

Имаше твърде ценни оръжия, правени сякаш не да убиват, а най-вече да красят поясите на своите притежатели. Със сребърни дръжки, със златни орнаменти и скъпоценни камъни, със сложни вензели, гравирани върху стоманата в началото на острието. Само че аз търсех най-хубавото между тях. Или онова, дето най привлича окото със своята скъпа украса. Докато стопанинът се върне, бях го избрал.

— Седни, седни! — заговори той. — Не разбрах нещо. И преди усукваше…

— Преди — да. Ама сега нищо не крия, нито ще те жаля.

— Ти да ме жалиш?! — звъннаха господарските му нотки — тоя човек наистина не схващаше положението си. — Ако мога, аз ще ти помогна.

— Можеш — казах делово. — По един само начин. Ако се самоубиеш, ще ме отървеш веднага от неприятности. И, разбира се, писмо да оставиш. Защо си решил така. Че си виновен пред хората и властите. И тъй нататък.

Той ме гледаше презрително, като че лошо повтарях оняденшната си лоша шега. Но и аз го гледах открито и прямо, докато жълтата му кожа взе да посивява.

— Ти луд ли си?! — изшептя. — Не искам да мра заради кефа на някого!

— Ама и аз не искам да мра, господине — казах простодушно. — Защо мислиш, че трябва да мра заради теб?!

— Какво съм ти направил? Защо заради мен?

— За правене — нищо не си ми направил. Тъй се е случило. Дяволът ме отбил да вляза в твоя дюкян. Не разбра ли — поизострих тона си, — че двамата сме вързани заедно. Показах ти въжето. Един край има то за бесене. Затуй спокойничко трябва да решим кой от нас ще мре. Добре ще бъде да е единият. Но ако не се спазарим, може да сме и двамата.

— Невинен съм! Няма причини…

— Остави сега причините! — пресякох го. — До причини въобще не сме стигнали. Всеки от нас си има условие, величина, белег — както искаш го речи, с което влиза в задачката. Откъде е дошло моето условие, няма да ти обяснявам и да се оправдавам виновен ли съм, не съм ли. Според него обаче аз съм осъден да се разправям с теб или да умра заради теб, ако не си свърша работата. А работата ми, вярвам, ти е ясна. Да те придумам да се самоубиеш и да оставиш покаяние. Какво е твоето условие?

Садък Бостанджи мълчеше и тъй гледаше, че се колебаех обезумя ли, или мен смяташе за безумен.

— Твоето условие — продължих — иде от Джангер и делото. Не искам да слушам какво и как е станало в Истанбул. Едно е важно — от там си се върнал крадец и предател. В туй вярват еднакво и властници, и простолюдие. Поради твои грешки, поради надменност и фукни си пропуснал да им смекчиш гнева. Вече е късно. Че не попадаш под съд, не ти намаля вината в техните очи. Даже допълнително ги палиш, защото мислят, че си хитрец, който иска да се измъкне от възмездието. Но да се измъкнеш от Съръбаир е почти невъзможно вече. Такова е условието на живота ти, ако туй въобще е живот. Забележи, че в моето условие ми е даден един шанс. Твоята смърт е моят живот! А в твоето и това го няма. Запомни тая подробност, когато се договаряме за кого е по-редно да мре. Ама на теб, виждам, много ти се иска да разясниш, че си по-чист от детска сълзица. Трогателно ще бъде, но е безсмислено. Аз съм палачът ти! А палачът гледа само присъдата и не ще да знае учен ли си, добър ли си, обича ли те някой. Ако пък държиш на своето, знаеш ли на какво ще заприличаш? Все едно някой заек да се е хванал във вълчи капан. Иде авджията да му пререже гърлото, а заекът врещи насреща му: „А-а! Недей! Аз не съм вълк! Друго същество съм!“ Пък ловецът му отвръща…