Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— А семейството ми? Имота?

— Като умреш, ще ти оставят имота — утеших го. — С жена ти ще се разберете кога и как да продаде и склада, и къщата, и каквото имате. Ако държиш — ще ти прибере изложбата от стената. А после и тя с децата да се изсели. Къде ще се срещнете е ваша работа. Ще си запазиш ли самоличността — също. По-добре е, според мен, да се сдобиеш с ново тескере. Не е леко гайле 57 57 Неприятна грижа. — питай мен, но от умирачката е по-леко.

Спрях, оставих го да смели тая порция, защото имаше още. И воденичката му заработи, само дето не чувах как й тракат чарковете. Но много бързо нещо зацепи колелата.

— Наивнико! — горчиво рече той. — Сетил се крак и ръка да показва! Ами нали доктор Октай ще дойде да удостовери смъртта. Него как ще излъжеш?!

— Никакъв доктор няма да идва! — отвърнах нервно. — Не бери грижа! Лицето на обесения не е толкоз за гледане. Аз лично ще ти завия главата и ще вържа чаршафа.

— На мене ли? — печално се усмихна Бостанджи.

— Объркваш ме! На другия мъртвец! — повторих си грешката в яда.

Бях се ядосал не само защото неволно обявих за скорошен мъртвец и Садък Бостанджи. Той веднага бе улучил най-слабото място в плана ми. Най-напред, не знаех как ще погребат самоубиеца. Ще се съгласи ли имамът да му чете молитва? Ще иска ли да го види? Ако беше само той, вярвах да се оправя, да залисам стареца. Ами ако същото пожелаеше капитан Мюмюн? Ами Рашид ага? Щяха ли да се задоволят те с писъците на близките, с моето свидетелство? Кухина зееше тук, цяла пропаст, в която лесно можех да си строша врата. Вярно, бях си намислил едно тясно изходче, през което точно имамът трябваше да ме преведе…

— Пък и за теб не е опасно — допълних. — И да разкрият измамата, ти ще си далеч. Нали в първоначалното условие се даваше най-много един от нас да оцелее. Ако успеем и двамата, ще е голям късмет.

— Да, ама там се предвиждаше живот за теб. А сега до края сам ще си залагаш главата…

— Нищо! Сухо дупе риба не яде. Мой е планът! — рекох весело, защото едно ново тонче долових в гласа на Бостанджи — май и нещо хубаво бе провидял в мен.

— Не искам! — опъна се той. — Не мога да приема животът ми да се плаща с чужд живот.

— Хайде, стига! — засмях се. — Какво те е грижа за една куха шикалка? Остави това, ами дай да се разберем за другото.

— Какво друго?

— Писмото! — учудих се, че е забравил. — Твоето покаяние.

— Не може ли без него? — навъси се Бостанджи.

— Съвсем не може. Ако се намери обесен без писмо, някой ще рече, че Кайзо го е закачил на въжето. Или пък аз самият.

— Не ми се ще да им оставям такова нещо на ръка — пак взе нахалост да ми обяснява той своите чувства и преживявания. — След като веднъж им отхвърлих клеветите. Да си оплюя сега честта…

— Да, ама жив! — и на мен ми омръзна да обяснявам. — Какъв е кярът да си с чест, пък мъртъв?

— Странен човек си ти, господин Папазоглу — погледна ме с погнуса домакинът. — Одеве ми разправяше, че си струва да умра за моята лична чест и за честта на рода ми най-вече. И убедително приказваше. Насмалко да ти повярвам. Сега ми баеш обратното. Не ти удря два пъти брадвата на едно и също място.

— Защото не сека борика, а тънко вретено дялкам. Според случая — и удара.

— Туй е най-лошото — наду се той. — Че според случая мислите, според случая говорите. Селянин ли си?

— Не съм селянин! — докачих се. — Баща ми и дядо ми бяха селяни. Какво искаш да кажеш, господине? Че селянинът не знае що е чест?

Садък Бостанджи изсумтя — нещо като потвърждение.

— Грешиш малко! И твоята брадва не бие на едно място. Миналия път ми тълкуваше, че властта развращавала едновременно и простия народ, и големците. Че еднакво скачали те според тоягата на безчестието. Откъде тогава едните ще имат повече чест от другите? Разправял съм ти бил за честта! — дърпаше ме дяволът за езика, както и друг път е ставало. — Нито за миг не съм вярвал аз, че ще седнеш да се самоубиваш заради моите приказки и заради твоята рода̀. За мъртвата чест на отдавнашни мъртъвци! Ако беше тъй, щях да си свиркам, а не да си блъскам главата да спасявам двама ни. Говорех ти, за да видиш как изглеждат работите от птичи поглед. Ама ние не сме волни птички, както понякога си въобразяваш ти в тая мухлясала стаичка. По земята се влачим с пречупени гръбнаци. А отблизо гледката е различна. Животински страх има, унижение има, бягство и измама има. Между тях — и писмо ще има!

Като камъни натоварих тия думи на гърба му и преди да ги е разбишкал, боднах го с остена си: