Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Прав си, Кайзо, прав си — погледнах го недоверчиво. — Не си такъв човек — съвсем си друг.

— Друг съм! Вярно! Съвсем съм друг! — викна той и така ме сграби за рамото, че ми разхлопа кокалците. — Ти знаеш, карпуз! Свидетел си! Нали си свидетел?

— Свидетел съм. Пусни ме! — с погнуса се изтръгнах от него.

Много неприятно ми беше, че почна да ме нарича „карпуз“. Хареса му и тъй кара до края. Но това все пак бе по-малкото. Няма какво да казвам, че аз търпях близостта на Кайзо със страх и отвращение. А сега отново виждах, че и доста си приличаме. И той като мен искаше да се изкара, че не е толкоз лош. Аз си бях избрал да го доказвам пред щерката на Бостанджи, Гюлчин. А той кого беше намерил? Мене! Дето преди неделя ме натъпка в музея си! И пред кого ме готвеше да свидетелствам? Може би пред двете бабички — майка му и леля му? Или пред Рашид ага? Или пред самия Аллах да се закълна, че Кайзо е блага душа, харен човек, а други са му виновни, за да се показва той катил и звяр.

Заедно с мастиката бях приготвил да му дам тоя ден и ханджара. Да укрепя пазарлъка. Но както беше омекнал и разлигавен, сметнах, че няма да ми оцени жеста. Реших да повторим това събиране, ама в града, на по-приятно местенце, и там да му го подаря. Минаха няколко дни. През това време аз пак ходих при Садък Бостанджи, прощалното негово писмо вече ми стоеше в джоба, но докато наглася новото пиене с Кайзо, събитията ме изпревариха.

Един следобед той ме викна на двора. Още като слизахме по стълбите и гледах обраслия му врат, ситни тръпчици изпиха кръвчицата от нозете ми и целият олекнах. Предусетих накъде сме тръгнали. Заведе ме до портата и като се огледа да няма хора наблизо, рече:

— Карпуз, днеска ми трябваш! Да ми е чиста съвестта…

Гигантът млъкна, надвеси се над мен и ме задълба отгоре със свинските си очички.

— Зарежи съвестта! — отвърнах грубо. — За какво съм ти?

Помислих, че Рашид ага му е наредил да ме вземе със себе си, както бях молил. А Кайзо, макар с неохота, се бе съгласил — да не си товари съвестта с неподчинение пред началството.

— Щом мръкне — зашепна той, — ще идеш там, дето пихме мастиката. Ще се скриеш и ще чакаш! Да внимаваш кога ще дойда. Викна ли те — при мен да си!

Без да чака отговор, той тръгна да излиза, но след две крачки се върна, хвана ми копчето на сетрето и ме прилепи до себе си.

— Опичай си акъла! — издъдна. — Трябваш ми! Скимне ли ти баш сега да бягаш, намирам те, ако ще да се завреш на майка си… Жив ще ти обеля кората, карпуз такъв!

Хласна ме настрани, че чак плат изтръгна с копчето. И профуча навън. Щеше да го стори — кълна се! С такава злоба и решителност го каза, че и Рашид ага не би ме отървал. Чудех се защо тъй разсвирепя. Защо на мен си го изкарва? И си обясних, че е от нерви преди убийството…

Не ползвах вратичката в стената — да не ме забележат слугите. Тръгнах уж на разходка към баирите и по познатата вече пътека намерих кладенеца. Озърнах се, пообиколих и в един гъст шумак си свих гнезденце. Докато се виждаше, по-лесно чаках. Мравка наблюдавам, с листо се задявам — минава времето. Пазя се да не мисля. Помня — отстрани нещо прошумоля. Вгледах се — смоче минава, търси си място за нощувка. Оставих я невинната гад — защо да я трепя? Тя си изпълзя по пътя, но щом се стъмни, шубето допълзя. Сви си край мен пръстените, стегна ми гърлото. Крия цигарата в шепа — да не се види огънче, тая се, по-тих от змия и буболечка. Ами ако ме викне да го трепя? Той да го държи, аз да го коля. Или да го удавя в ямата? Със същия оня прът? Това ако ме накара?

Уж мразех доктор Октай, уж желаех смъртта му, ама друг да свърши мръсното. Да си пия аз кафенцето, пък да дойдат да ми докладват: „Тъй и тъй, утрепан е благополучно.“ За това нещо обаче трябва поне на кметски миндер да седиш. И ако искаш да си спестиш моите мъки, нагоре гледай, към голямата власт драпай! Там убийството мирише на парфюм и гали душата като с патешко перце. Само че аз клечах до ямата и в главата ми пъкаше от гнусни въпросчета. Не съм ги мислил непрестанно. Мозъкът не издържа дълго, сам себе си щади и се чисти. Като се загрее повечко, пукне такъв въпрос като пуканка — отхвърчи настрани. После пак се нажежи тенджерата — нова пуканка цъфне. Аз всъщност не знаех какви са намеренията на Кайзо. Дали ще дойде да ме забере, че да дебнем край къщата на доктора? Него сам ли ще доведе? Мъртъв ли ще го довлече? Тъй че цяла тава пуканки наръшках, докато… докато набързо смачках цигарата в пръстта.