Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Не! Твои са — изправих се и аз. — За него не се бой. Ще му намеря място. И дрехите ще скрия.

— Ей! Приятел си — сложи той ръка на рамото ми. — Пък аз таквоз…

— Казвах ти. Ама не вярваше — отдръпнах се леко.

— За приятел Кайзо на всичко е готов! Гроб бъди! — вдигна той пръст пред носа си и излезе, изчезна в мрака.

Тъй стана размяната. Трупът беше мой, Кайзо получи ханджара. Намалих фитила на фенера и чак сега извадих цигарите. Ръцете ми потреперваха, в стомаха ми тежеше олово, но нямах време за повече почивка. Още не се бях спасил…

Намерих мъртвеца в тъмното и го повлякох към стаята. Тежък беше — едва го проснах на одъра. И взех да го събличам. Мъчех се да не гледам, но нямаше начин — видях го. Кайзо го беше удушил, а може би и врата му беше счупил. Черно изглеждаше лицето на доктора в мъждивата светлина зад гърба ми. Прехапал бе език, сякаш и за последно се бе изплезил на света с презрение.

Изопнах го, както майка го е родила, и за миг отпуснах ръце. Ни Кайзо, нито аз разбрахме докъде е вината му към нас. И той не разбра за каква точно вина умира. През ум не можеше да му мине, че тайната присъда над Бостанджи първом него бе покосила. Като къртици живеем слепи, като къртици и умираме. Не помним кога сме се родили, не знаем за какво мрем. Но в оня час не се радвах на отмъщението. Не се и любувах на тая смърт, както ме заподозря Рашид ага. Да си притежател на труп не е голям кяр. Сред животинското царство това се пада на долните хищници. И точно като някоя хиена аз бързах, бързах да си скрия плячката.

Отпреди бях приготвил платнище и два чаршафа. Държах ги в едно разсъхнало каче под сайванта. Увих мъртвия, стегнах го с въженце и с фенера в ръка подхванах мумията на рамо, отнесох я в най-тъмния ъгъл на сушината. Там имаше стари дъски, счупени сечива, гнила плява от незапомнени години. Под боклуците зарових трупа. Не знам какъв гробар на дявола съм изглеждал, ако би ме зърнало чуждо око. Но само нощна птица можеше да ми е свидетел. Всичко спеше, джунглата ме пазеше, а сърцето ми бе мъртво…

Бях свършил своето наполовина. Оттук насетне трябваше да се намеси и Садък Бостанджи.

Два пъти бях ходил при него след известната ти среща. За кратко — колкото да изпием по един чай. Всичко важно си го бяхме казали. Но отвън дежуреше Кайзо и щеше да съобщи на Рашид ага за поредното ми посещение.

Още първия път, като влезе Гюлчин с подноса, баща й рече:

— Дъще, виж го тоя човек. Не ни мисли злото. В уречен час ще се срещнеш с него. Ще се разберем къде.

Както бе прихлупило очи в пода, девойчето нито дума отрони, нито ме погледна. Остави чашите, излезе си.

Садък Бостанджи ми се видеше отпуснат и ленив. Сякаш беше преминал страшното и вече си почиваше. А за да успее бягството му, трябваха бодрост, жажда за живот. Аз за това главно говорех. Да мисли, да внимава, всеки час да е готов, защото не знаех кога точно ще му дам знак. Той вяло се съгласяваше, но не казваше как е решил да напусне градеца. Имал начин сигурен, безпогрешен. И аз не питах повече…

Втория път ми даде и предсмъртното си писмо. Беше го написал с болка, с отчаяние, като че Рашид ага лично му го бе диктувал. Клеймеше се, каеше се, молеше да не закачат децата му. Оплюл си беше достойнството, ако употребя неговите думи. Прибрах писмото като скъпоценност. За Рашид ага то щеше да е половината смърт на Бостанджи.

Оттогава не го бях виждал. Сутринта след убийството на доктора спах до късно. Като излязох на чардака, първият, когото видях, беше Рашид ага.

— Излежаваш се, Демире — закачливо рече той. — А времето тече.

По игривите очички го усещах, че всичко знае за изминалата нощ. Ама с дума не се издаде.

— До ден-два смятам да си вървя, Рашид ага — с намек отвърнах и аз.

— Тъй ли?! — престори се на изненадан той. — Че да ти взема днес от капитан Мюмюн временно тескере до Анталия? Там да си вадиш редовните документи. Стига ли?

— Достатъчно е — едва си овладях радостта, не исках да му се показвам. — Сега ще изляза. Къде е Кайзо? Ще ме придружи ли?

— А-а, вие си знаете! — весело мигна Рашид ага. — Нали сте приятели.

И отмина, остави ме. У Садък Бостанджи бях ходил винаги следобед. Но сега нямах търпение, пък и повече време исках да му дам, да се подготви. Мръкне ли — да бяга. Не търсих Кайзо. Щом Рашид ага ми беше свалил охраната, за какво ми е. Тръгнах пеша към градчето.

В двора на Бостанджи си играеше момчето му и веднага изтърча да извести баща си. Аз тръгнах към чардака, но домакинът излезе преди да стигна горе, пресрещна ме на стълбата, тъй че бях принуден да се върна обратно.