Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Това мигновено колебание нищо не променяше. Засилила се беше тежката каруца към дерето, а пред колелото й се случила една суха пръчица. Напрегнала тя гръб да спре връхлитащата грамада, но колко й е силата?! Изхрущяла, а колата с гърмол продължила надолу. И все пак — забавих се малко да отговоря. Както бе сврял глава в краката на Кайзо, докторът се извърна към мен. Тъмно беше и не му виждах лицето, но защо ме погледна той? Чудо ли чакаше да сторя? Да го защитя, да се откажа от отмъщението? Да си разваля плана? Сам да се подложа на Кайзовата ярост? Не, не бях аз чудотворец, а изплашен човечец, който трепери за кирливата си кожа и я смята за най-скъпа на света.

Казах, каквото бях казвал. И то с подробности, с настървение.

— Видиш ли, докторе! Видиш ли! — победоносно се провикна Кайзо преди да съм свършил.

— Ела! Вкъщи е всичко… Ще ти дам… — захленчи Ибрахим Октай, но и за човек като Кайзо имаше по-важни неща от златото. Пък и късно му го предлагаха.

— Не съм аз лошият — разбра ли! — през стиснати зъби заговори той. — Не съм виновен, задето… Ей го свидетелят! Да помниш! Запомни го! Помни, докторче…

Оная сянка — сгърчената в нозете на великана, полечка взе да се изправя. Хрипот и стон излезе от нея, а тя расте, издължава се, отделя се от земята, сякаш едновременно с душата, и тялото на доктор Октай се отправи към небето. Затресе се сянката в ръцете на Кайзо, пририта в предсмъртен гърч и аз не издържах повече, хвърлих се слепешком в храсталака…

Доста се бях отдалечил и не знам колко минути минаха. По едно време гледам — прозорчето светна, запалил е Кайзо фенера. Не чаках да ме вика. Той седеше на нара, подпрял глава на ръцете си. В стаичката вонеше на бъчва — вярно бях предположил, че преди убийството е пил. И тъкмо навлизаше във втория свой стадий — на умората и унинието.

— Иди съблечи човека — обади се с тънко гласче, май нещо му запираше в гърлото.

— Добре — подчиних се незабавно.

— Ча-кай — разкашля се той. — Под сайванта има въжа. Отзад ще намериш камъни. Вържи два кръстом — да не се изхлузят. Окачи ги на главата и краката. После — в ямата. Разбра ли?

— Добре — повторих. — Разбрах.

— Ще можеш ли? Не ми се мърда…

— Защо не си вървиш, Кайзо? Уморил си се — рекох предпазливо.

— Вярно. Уморил съм се — съгласи се той като малко дете. — Обаче кажи, карпуз: разбра ли ме докторът?

— Разбра те, разбра те! — уверих го бързо. — От туй накъде — няма повече.

— Оф! — философски въздъхна Кайзо. — Тъй най-добре ме разбират. Ама защо?

— Такива сме създадени — казах печално. — Да се разбираме донякъде. Един Аллах ни разбира съвсем.

— Какво, какво? — разшава се той.

— Само Господ ни разбира напълно — натъртих. — Това е. И теб, и мен, и доктора.

Кайзо вдигна глава и ме погледна. Такава вяра, такава надежда, такава благодарност се бяха изписали на грубото му, от два дни небръснато лице, че сърцето ми се сви. От погнуса се сви, от съжаление, от страх и отчаяние. Ама не съм сигурен Кайзо ли гледах тогава или себе си.

— Носиш ли нещо за ядене? — меко попита той и като видя, че разперих празните си ръце, изпъшка: — Трябва да се прибирам. Гладен съм.

— Хайде, отиди си, Кайзо — подканих го леко.

— Свърши най-напред своето — пак нареди той. — Да видя, че сме изчистили. И ми донеси дрехите.

— Ей сега — рекох, но не излязох, а придърпах стол и седнах срещу него. Бръкнах, извадих ханджара. — Виж какво имам — подадох му го.

— Ха-а! — глътна въздух той с отворена уста и пое оръжието.

Държеше го като нежна птичка на лявата си длан и с пръсти го погали, обърна го, нарадва се на украсата, пък тогава извади лезвието от канията. Опита остро ли е и като се извърна леко, бучна няколко пъти във въздуха. Някакъв невидим за мен противник стоеше там и Кайзо се смръщи, злост и омраза извика на лицето си, но тоя път на игра, защото, като промуши врага си, щастлива усмивка разтегна устата му.

— Откъде го имаш? — успя да проговори той.

— Твое е! — отвърнах. — Подарявам ти го.

— А! — още повече се смая той. — Защо?

— На юнак отива! На мен за какво ми е? — отсякох.

— Да не би…

— Не е крадено — прекъснах го. — Никой няма да го дири. Хайде — остави ме сам, Кайзо. Ще трябва да взема фенера — няма на тъмно да стоиш.

— Е-е! Бива, бива. Щом е тъй — надигна се неуверено той. — Приемам го.

Стаичката беше ниска и Кайзо наведе глава — да не бърше тавана.

— Карпуз — рече колебливо, — в джобовете на доктора имаше малко пари. Да вземем да ги поделим?