Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Пак подхвана да разправя той, че съм най-подходящ за деликатната мисия. Туй била причината, онуй била и между другото вика — защото съм бил млад и хубав.

— От жена не съм го чул, от мъж да го чуя — рекох презрително. — Хубав, грозен — какво значение има?

— А-а! Не се знае! — не се съгласи Рашид ага. — Понякога хубостта е подкупваща. Ако я цениш. Всъщност — добави той — има двама млади, дето и от теб по-добре ще свършат тая работа. Ама не са ни под ръка…

— Кои двама? — погледнах го с надежда, че мога да се откопча от мръсната задачка.

— Не си ли се питал — отвърна ми с въпрос Рашид ага, — къде е потрошил толкоз пари Бостанджи, че чак склада си да заложи?

Вдигнах рамене и той продължи, че в оня разюздан град станало нещо отвратително с техния пратеник. Преди си бил най-редовен, никой в Съръбаир не забелязвал да го влече мъжката част. Взел си жена навреме, деца му се родили и прочие. Като останал сам обаче, нещо се изметнало в него. Как е било в подробности, единствено шейтанът 52 52 Дяволът. знае. Той ли ги е намерил, те ли са му се лепнали за гъза, но двама кючеци се повлекли подире му, а Садък Бостанджи като мастия се отдал на покварата. Затова и рядко се връщал в родния град.

— Какви кючеци? — попитах стреснато.

— Не може да не си чувал — с досада рече Рашид ага. — Срещат се такива негодници, дето си вадят хляба с оная работа. Мъжки курви, продажници…

Та тия именно кючеци изцоцали парите на Бостанджи. Те му били и поръчителите в банката за втория заем. Двете хотелски бележки за една нощ също не били случайност. Защото Садък настанил и двамата в хотели, та като не му стигне единият, при другия да бяга. Пък после допуснал грешчица в калабалъка от документи, не прибрал втората квитанция. И тъй се издал…

— Нагаждате нещата, както ви е изгодно! — дръпнах се. — Това само го предполагате, а доказателства нямате. Добре, че аз сверих бележките, та да има какво да говорите. Не вярвам! Как тъй ще се изпедерасти изведнъж?

— И за това нещо е определен шейтан да отговаря — мръдна Рашид ага своите копита, скрити в кожените торби, сякаш за да припомни, че има ош-беш с дяволите и им знае службите. — Как и защо, не ми е известно, но и такива грехове стават. Хем по женската част го бива, хем и по другата налита… И ако за Садък не вярваш, за прадядо му добре се помни. Тая тайна на Бостанджиите открай време се е предавала и препредавала и си върви зад гърбовете им. Имало го е в рода им същото — защо пак да го няма?! А пък Съръбаир не забравя…

И той доразправи, че оня прапрадядо на Али паша, бостанджибашията, си довел младия стражник да му управлява имотите не само защото бил стегнат и сербез. Ами и за любовник го употребявал едновременно. Та като идвал големият велможа в тукашния си сарай, да има кой да му услужва. Тъй че първият Бостанджи хем завъдил харем и челяд, хем се подлагал за тайната работа. Ама такова нещо скрито не остава, макар че хората отвождали очи да не видят и заключвали усти — да не им отрежат езиците. От друга страна — помнели…

— Ето с каква кука се е закачил родът на Садък Бостанджи за съръбаирската земя — заключи Рашид ага. — За жалене ли е? Идва време скритото да излезе и грехът да се възмезди.

— Чий грях?! — навъсих се. — Какво общо има Садък с прадядо си и с неща, станали преди век и половина?

— Има! Не разбираш ли? — тихо рече Рашид ага, но с такваз сила отвътре си, че спрях да се препирам. — А моят прадядо — продължи след малко — ги зърнал веднъж случайно. Наредили на слугите — строшили му гръбнака. Колкото да се влече по корем в прахта до гроба си… Пък аз съм жив! Жив съм, човече!

Той леко се бе задъхал, но подхвана патериците, изправи се и без да ме изчака, повлече крака по алейката. Докато го гледах в гръб, усетих, че тоя намъчен човек много пъти бе прецеждал мъката на своя прадядо през собствената си неволя. И нито ще прости на Бостанджиите, нито ще изпусне потомъка им. Разбирах го, за миг го пожалих, но пак ме грабна страхът от живата му омраза. Щеше ли той мен да пожали? Да ме пусне, да не ме прави маша на своето отмъщение? Защо и аз да затъна в старите техни лайна и престъпления?… Когато се изравних с него, трошица жал не беше останала. Гадеше ми се от отврата, че още ще уговаряме как да затрием оня човек.

— Какво предлагаш, уважаеми? — рекох му. — И аз ли като кючеците?

— Сам ще прецениш. Ако трябва! — безмилостно отвърна Рашид ага. — Откъде ще го подхванеш, е твоя работа, ама нека разбере Садък Бостанджи, че непокаяните грехове тежат на земята!