Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

„Не можете да осъдите човека — туй ви е зорът!“ — помислих, но замълчах.

— И друго нещо — пак подхвана Рашид ага. — Един живот и една смърт трябва да имат смисъл. Да речем, пратим Кайзо да го причака. Едни ще кажат: правилно го заклаха. Втори ще се разколебаят: невинен беше. Знаеш как приказват хората в такива случаи. И мръсник да претрепят, все някой ще го съжали. Безсмислица е значи такова убийство. Ние на Садък Бостанджи не искаме да отмъщаваме. До нас тримата да е — ще го забравим. Властта е великодушна към смирения. Ама той не се покая! Предал градчето, казват, профукал парите му, пък се и ежи на съд да води властта. Е, тъй бива ли? Сам трябва да си осъзнае вината Садък Бостанджи и да си намери изхода. За поука и назидание. Да не повлече и други подире си. Ако няма буква в закона, чест и съвест трябва да има. Вярвам, искал е да послужи той на града ни смислено, ама като не можа в живота, белким със смъртта си успее…

„Тънко предеш, приятелю, ама ще се скъса“ — рекох си на ум, а по смръщената физиономия на полицейския усещах, че и той мисли нещо подобно. Кметът май се колебаеше коя страна да вземе. Изнервяше го също откровеността на Рашид ага пред такова съмнително лице като мен. Прав беше да не ми се доверява и аз опитах да вбия клин точно в тая цепнатинка.

— Че той не ме е виждал — рекох. — Аз ли да му чета присъдата? Мен ли ще послуша?

— Никаква присъда няма да четеш! — сряза ме веднага Хуршид Яха. — Да не си кадия!

— Няма да ида! — заинатих се. — Варете ме, печете ме за грешката с тескерето, но в това не се бъркам!

Тримата занемяха от непочтителния ми глас, но след малко полицаят обърна ново листо.

— Ти си се набъркал, момче, в по-дебела работа — рече той. — Не можеш се върна.

Превих гърбина, готов още да ме товарят.

— Не изглеждаш добре, Демир ефенди — скръбно се обади и Рашид ага. — Цял си прежълтял.

— Нищо не ми е — прошепнах.

— Одеве надзърнах във военната ти книжка — не се успокои моят доброжелател. — И тя има черта като моята, за инвалид. В един стан сме отседнали двамата, не ставаме за аскер — беззвучно се засмя той. — Ама на теб не ти личи. Какво ти е?

— Заради сърцето — погледнах го бегло.

— Тъй ли? А с какво го лекуваш?

— С нищо. По-рано билки пиех, ама вече…

— Той от билки отбира — зловещо се обади капитанът.

— А доктор Октай не те ли е гледал? — побърза да го прекъсне Рашид ага. — Вземи му се обади!

— Не ме е гледал и не искам да го виждам! — усетих как още малко хлътнах в глътката на змията.

— Защо си му сърдит? За какво сте се скарали? — вдигна вежди Рашид ага.

— Стига толкоз! — не издържа капитан Мюмюн това бавно свиване на пръстена. — Ще наредя утре да изровят трупа, че да видим какво ще увърта тоз хубавец в кауша.

Още като спомена той Асие ханъм в началото на разговора, долових, че дотук ще я докараме. Но изведнъж ми дойде сила, изпъчих гърди на стола и бързо заприказвах:

— Ако ви е рекъл нещо доктор Октай, наклеветил ме е! Сеид Османоглу ми беше втори баща! Сам се разболя той, а вашият хекимин тук го доумори или от некадърност, или нарочно. Да ни изнудва после с ханъмата. Да бях сам, главицата му щях да строша, ама тя се уплаши! Куп злато му даде, та да мълчи! Това е той, докторът! Рийте, ровете — невинен съм! Моите уважения, капитане, но не ти ще наредиш да вадят покойника, а прокурорът от Алтънтепе. Пък аз като Садък Бостанджи ще искам негов човек да гледа останките.

— Видите ли! — с две ръце ме посочи кметът като нещо долно и непоправимо.

— Лош пример! Лош пример! — заклати глава Рашид ага. — Заразил си се, Демир ефенди. Схващаш ли сега защо е потребно Бостанджи сам да си поправи нахалството?

— Отровил го е! — почти едновременно с него викна полицейският. — Усещам я тая работа! И документите си затуй е хвърлил! Сметка някаква си прави — ще разбера каква. И от къде туй джереме 51 51 Невръстен пакостник. ще има пари да взема склада, ако не е прибарал стареца?! Като го стегнем в мазето, всичко ще си признае!

— Въже с възел по-здраво държи, Мюмюн ефенди — кротко рече Рашид ага. — Не го забравяй!

Показа той, че не се е отказал от своя замисъл да ме използва, но и още нещо намекна, може би за стари грехове на самия полицейски началник, защото оня, както беше пламнал, изведнъж охладня.

— Чуй ме, драги — протегна се изкусителят и ме пипна по коляното. — Доктор Октай не закачай. Всички го знаят тук и в Алтънтепе го знаят. Ако се интересуваш, и прокурорът му е пациент. Него остави засега, ами себе си оправяй. Вдигна ли око от теб, грабва те капитанът. А пък в мазето ни прокурор ще видиш, ни ангели небесни. Там аз не влизам, не мога да ти помогна. Улики има, доказателства ще дирят. Не дай Боже да намерят. Какво мислим аз и господин кметът е съвсем друга работа. Не ни се ще да си затрил господаря си. На мен не ми се и вярва, като те опознах мъничко. Ама първом повярвах — имай го на ум. За пари, викат, от любов също с вдовицата. Как да не повярваш? И се чудех на самообладанието ти в кафенето. Убил човека, пък краката си хвали! Чакай! Чакай! — хвана ме тоя път за коляното той, защото недоволно се размърдах. — Това е минала работа. Аз доверие ти имам. Е, погрешил си тук-там — така ти се е паднало. Ще повторя, че като се скъса едно въже и се върже, по-добре държи. Аз ти подавам единия край, подай ми и ти твоя, та да стегнем възела и си продължиш живота…