Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Вдигнах поглед към кмета, но бързите му очички прещракаха, все едно с ножица ме преряза на верев. Добрият служител отгатва желанията на господаря си, а аз още се балтавех в недоумения и дразнех Хуршид Яха.

— Предишния път — насочи ме полицейският — беше казана една приказка. Че оня си влачи въжето подире. Клон трябва да се намери — да го преметне…

— Ама вие какво искате?! Да го трепя ли? — изведнъж ми предразня гласът.

— Как ти дойде на ум, Демир ефенди?! Ти такъв ли си? — изуми се Рашид ага. — Фин човек, образован! Да не си някой джелатин? Само ще му кажеш, приятелю. Ще му кажеш и ще го убедиш!

— Какво да го убедя?

— Е-е, момко! — разочаровано разпери ръце той. — За острото ухо и свирнята на комара стига… Свърши си живота Садък Бостанджи. А каква смърт сам ще избере, никой не знае…

Рашид ага ме гледаше милозливо с катранените си очи, както учител любимия си ученик за някоя малка недосетливост. И може би защото и аз се втренчих в него, той премигна два пъти, сякаш за да отреже предишната мекота и да я смени с насърчаваща твърдост. Стори ми се, че жълти искри прескочиха под клепачите му при това премигване. И се видях в тъмно мазе, и жълтата светлина на свещ, и жълтите тигрови очи на Парашкевов насреща, и как тика револвера в дланта ми, а аз дърпам ръце назад и усещам, че бръсначът в задния джоб докосва кокалчетата на пръстите ми. „Стреляй, Митенце! Убий го! Нали сме приятели…“

Не знам какво е туй съдбата. Мъж, жена или трето някакво същество. Но каквато и да е тая особа, фантазия й липсва. Като ти върже веднъж конеца за пръста, все един бичим мъниста ниже на него. Абе, избери нещо различно, дай малко разнообразие! Не — едно си баба знае, едно си бае. Някой път сам посегнеш към по-шареничко зрънце, към по-гиздавко, но като го вденеш в конеца, гледаш го — и то като другите. Докато си му улучвал дупката, съдбата хитро го е подменила. С една реч, повтарят се работите в живота. Мъдри мъже са забелязали това нещо отдавна, ама за великите случки, за голямата история. Даже един рекъл и отсекъл, че събитията в историята се случвали веднъж като трагедия, втория път като фарс. На простите хора като мен по-малко внимание е обръщано, но и при тях горе-долу е същото. Само не съм сигурен в тая научна последователност — че най-напред върви трагедията, а след нея крета фарсът. При някой човек съдбата почва обратно — закача го, задява го, лека гавра си прави, пък сетне му тресне трагедия на същата тема. При втори — друго, при трети — трето прави, а при мен, реши ли подобни мъниста да ми ниже, все черни и катранени излизат, като че не съдбата, а торен бръмбар ги е валял. От трагедия на трагедия скачам или по-просто, от трън, та на глог.

Абе, онова, от което бягах, не тичало след мен, а насреща ми идело. Имена смених като дърт конспиратор, следи заметох, граници прескачах, и врачка уж не можеше да различи вече турчин ли съм, българин или грък, а оная, вечната ми придружителка, държела крайчето на конеца и пак ме придърпа до себе си. Само че не шушне вече: „Убий го, Мите!“, а мига с двете очи и лениво нарежда: „Иди го научи, момко, сам да се убие!“

Може би сгреших одеве, като казах, че съдбата няма фантазия. Може би това са нейни нарочни игрички — да изцеди лимона до капка. От еднообразието да извлече своите музики и картини. А това е по-трудното, но и по-сладкото. Както печен комарджия някой път си повтаря уловките и му прави кеф да гледа ще си смени ли играта отсрещната страна. Аз не я смених, а рекох, както някога в тъмното мазе:

— Не! Не съм за тая работа! Щом сте решили да мре, пратете да го убият. По-лесно ще е и по-бързо. Кайзо ще се оправи…

— Млък! — зло ме пресече Хуршид Яха. — И дума такваз да не чувам! Ние сме власт — защитници на закона. Как тъй убийци ще пращаме?!

— Ти с Кайзо внимавай! — подхилна се капитанът. — Едвам го спряхме да не дойде при теб… Дето си го накарал да бърника в лайната.

— Властта, ако си е на мястото, не дели отговорност с никого, Демир ефенди. Разбираш ли ме? — рече Рашид ага. — Да убием Садък Бостанджи ние не можем, а затова и не искаме. Когато властта реши да трепе някого, тя си го прави самичка, по реда. Има си затуй съдилища, затвори, държавна бесилка. Това си е нейно бреме. Да го прехвърля властта другиму, па макар и тайно, значи сама да се предаде. Кайзо е послушно момче, забелязал си, ама ние с него по тоя въпрос ортаци не ставаме, защото трябва власт да му отстъпим и отговорност да поделим с безотговорния. Не бива да режем клона, на който седи властта.