Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Само че нито народът съръбаирски, нито неговите управници приемаха такъв изход.

В началото някому беше хрумнало да дадат Садък Бостанджи под съд за похищение на обществени пари. Казали му, заплашили го. Но той се опнал. „Тъй ли?! — рекъл. — Дайте ме, като искате да се хабите! Ама преди това викнете вещо лице, незамесено в нашата разправия. Да види какви са ми били разноските и кой ме е пращал да му върша работа. Нека съставим протокол за фактическото положение, пък не си ли смените акъла, и за съд съм готов! Тогава вече ще ми платите още толкоз — колкото съм харчил през първата година, а не съм го турил в сметката.“

Много нахакан бил тоя отговор и хората веднага се сетили, че дори да идат на съд, то ще е в алтънтепелийското районно съдилище. А там ли няма да покрият своя човек? Там ли няма да оправдаят предателя, дето им поднесъл Джангер на табла? Такъв извод си бяха направили от курназлъка на Бостанджи. Ако беше отвърнал по-кротко, ако го беше ударил на молба, може би нямаше да сипе масло в незагаслото подозрение, че е подкупен и подъл изменник. И някой да се бе съмнявал преди това схапване, повечето вече вярваха, че Садък Бостанджи е сторил нещо тъмно зад гърба на власт и народ.

Обаче спрели, не тръгнали към съда. Бояли се да не загубят отново, да не би официален акт да изчисти катрана от виновника. Бояли се също, че съдът ще раздуха пред по-горните власти онова някогашно незаконно облагане на съръбаирци, с което събрали депозита. Друго измислили за отмъщение. С едно разпореждане бяха сложили запрещение върху склада на пристанището. Уж докато се изясни въпросът за разхитените пари. Тая мярка не беше съвсем законна, а и съвсем недостатъчна се видеше на кметския съвет като наказание. Сами собствеността те не можеха да му отнемат, пак бе нужно съд да реши. Но макар и временно, лишили бяха от препитание Садък Бостанджи, цапнали го бяха през голямата уста.

Дотук бяха стигнали Хуршид Яха и съветниците му, когато аз се явих в Съръбаир. Ясно ти е, смятам, каква задачка ми възложиха. Да прегледам оная сметка, дето им я беше дала черната овца. Да проверя бележките, да ги подредя по дати, да видя нямат ли кусур някакъв и тъй нататък. Това те веднъж го бяха правили, но тоя път протокол щяхме да пишем и аз да го подпиша. Това ми се каза, това смятах, че ще е всичко. А накъде ще тръгне после съръбаирската власт, малко ме интересуваше. И от понеделника аз усърдно се залових с поръчката, макар да знаех, че ни Джангер ще върна на града, ни нова вина ще прибавя на Садък Бостанджи.

Работех и пеех. Толкоз леко вървеше проверката. За пет дни я свърших. Ама не се издадох. Защото освен лесната работа, кефа си карах в конака като бейско синче. Там имаше и кухня, готвач. „Добро утро“ ти казват с дебела закуска и така кара до лягане. Скимне ли ми — разходя се, скимне ли ми — сляза до града. Книжата ми бяха донесли горе и тъй като големците идеха към десет, след като минеха през кметството в града, гледах да ме заварят на писалището. Старателен, прилежен. Мотах се близо две седмици, но ми се стори прекалено — ще ме сметнат съвсем за тъпак.

През това време Рашид ага няколко пъти ме наобиколи. От него научих повечето неща и за процеса, и за Садък Бостанджи. Но щом дойдеше, най-напред пита:

— Върви ли? Намираш ли нередности?

— Не още — отвръщам. — Ама търся.

— Търси, търси! — насъсква ме той. — На всички ни ще е по-лесно.

Пък аз си свиркам зад гърба му — нехая кому ще е лесно. Веднъж и аз го попитах:

— Какво става с документите ми? Има ли резултат?

— Търсят се, както ти търсиш — смее се той. — Ще се намерят.

— Ами ако не се намерят — настъпвам нагло, — ще ми се издаде ли тук поне тескере?

— Капитан Мюмюн е в течение — отвръща ми. — Не бери кахър.

Между другото, да не пропусна — оная ода за краката я съчиних повторно и красиво преписана му я дадох, както той искаше. И от тоя ден Рашид ага стана още по-любезен, направо — приятели.

При едно ходене в града се случих край полицейското управление. Началникът му тъкмо се канеше да влиза. Свалих шапка да го поздравя и отмина, но той позапря, гледа ме. По-интересен съм станал от първото ни виждане. Спрях и аз, обяснявам колко хубаво е времето и как тоя ден ще е радостен за добрите хора.

— Тъй е! — сумти той. — Друго нещо?

— Ами — позапънах се — Рашид ефенди каза, че дирите документите ми. Докъде сте стигнали?

— Изпратих телеграфическо запитване до параходството — вика полицейският. — До ден-два чакам отговор.