Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Пак лъжеш! — изригна полицаят. — Ние те приехме без документи, разбрахме се, а ти после си ги хвърлил в дупката!

— Ама вече ви бях казал, че съм ги загубил… Затуй таквоз… — поправих му логиката по най-деликатен начин. — Иначе с тях щях да си замина…

— Не си толкоз глупав, Демир ефенди — неопределено каза Рашид ага, без да разбера дали оценяваше обяснението ми за хитроумно, или толкова глупаво, че да не прилича на фасона ми. — Макар че — замислено добави той — поет малко падаш. Стихчета съчиняваш ли?

— Не! — мрачно издумах аз светата истина.

— Че защо?! Не е дотам лошо — сви уста сакатият. — На младини и аз дращех. Ако ти е интересно, ще ти ги дам някой път. Ама да не ме гълчиш много! Детински опити са те… като твоите.

— Видяло телето пещ, помислило, че е манастир! — не се бе успокоил полицейският от това лирично отклонение.

— И не си малък — обади се кметът. — Двайсет и пет години имаш ли?

— След два месеца ще ги подкарам — отвърнах бързо.

— По-дърт изглеждаш — рече той. — И ти ли си всъщност Демир Папазоглу? Или на парахода си се присламчил?

— Как?! — подскочих аз, но Хуршид Яха гледаше не мен, а капитана.

— Проверено е — издъдна оня. — Имал е Сеид Османоглу чиновник Демир. Две години му служил без кусур и заедно заминали. Ама дали е тая керата̀ 50 50 Негодник. , не гарантирам. Може, както викаш, господин кмете, да се е проврял на парахода и… — Полицаят тръкна показалеца си по гръкляна и с още един жест дообясни как съм могъл да заколя истинския Демир Папазоглу и да го хвърля в морето. — Пък после с ханъмата заедно…

— Недейте, недейте! — припряно го спря Рашид ага. — Има време да разберем това нещо, ако толкова ни е потрябвало. Ей го Демир ефенди — и той ще ни помогне. Ама ние другата си работа не свършихме, даже не сме я преполовили. Все бързаш, капитане, с твоите подозрения — мигна тоя път укорно той с двете си очи.

При това напомняне кметът пак отиде до бюрото си и донесе протокола за моята проверка, в три екземпляра. Той беше по-кратък и малко общо имаше с предишното ми писание. Използваше се фактчето, че за една нощ две различни хотелски бележки са представени и на тая основа се правеше изводът, че всички разходни документи на Садък Бостанджи са фалшиви. Че сметката му е раздута, измамническа и с нищо не оправдава откраднатите народни пари. Отдолу бе оставено място за два подписа — моя и на данъчния. Хасан ефенди вече бе сложил своя.

Отдавна бях забелязал, че на масата стои кристална мастилница. Топнах перото и без дума да река, се подписах под тая частична истина, която си беше цяла лъжа. Но не вярвах твърде, че съм се откопчил от тримата душевадци.

Кметът придърпа един от листовете и взе да го чете.

— Ей, момче — рече след малко. — Ако хвърлиш тая книга в дупката, аз няма да те спра. За съд не става! — ядно се обърна той към другите двама. — Да я дадем на прокурора в Алтънтепе, ще ни се присмее!

— Защо на прокурора, Хуршид ефенди? — успокояващо каза Рашид ага. — Сега засега на Бостанджи ще я представим. Ако съд не го лови, съвест може да го хване.

— Съвест! — с погнуса изпухтя полицейският. — Да го пуснем на хората, жив ще го одерат. Ама нека — поуспокои се той, — нека види какво мислим и да не си вари водата за друго нещо…

— Ти ще я занесеш! — рече кметът след кратък размисъл и плъзна листа обратно към мен.

— Аз ли?! — проблеях.

— Ти ами! Нали ти захвана работата! — грубо ме сряза капитанът. — За какво те хранихме и поихме?!

— Да занесеш хартийката е най-лесното нещо, Демир ефенди — смекчи тона Рашид ага. — Ама доста трябва и да си поприказвате…

— За какво да приказваме? — съвсем се слисах.

Тримата млъкнаха, като очевидно се чудеха кой да почне и откъде да почне. И пак пръв на пътечката стъпи Рашид ага. Нозете му бяха хроми, но езикът — гъвкав, повратлив.

— Отписа се от нас Садък Бостанджи — протяжно рече той като поп на панихида. — Сам се отписа. Затуй, че съкруши градеца, народът не може да прости. Това трябва да осъзнае той.

— Няма ли прошка? — прошепнах.

— Свърши вече! Много се е прощавало на Бостанджи! — притисна ме от другата страна капитанът. — Надули се бяха, като че Аллах им е сват. Преди години им се размина, но стига толкоз! Нему се паднаха греховете на рода!

— Да обере кривите краставици на бостанджиите — тихо се засмя Рашид ага.

Наведох глава, съобразявайки, че освен похарчените пари от депозита, тук има и друга, стара омраза. Завист, горчилки, преглътнати обиди, нанесени кой знае в кои времена от управниците Бостанджи. Може би дедите на тия тримата да са били техни аргати? Принизени слуги, жертви на произвол, на сляпа жестокост… Възможно бе и добрини да са правили някогашните Бостанджи, но преждата в подобно кълбо е тъй оплетена, че няма кой да я размотава. И ето че търговецът Садък трябваше да плаща. Първият в рода, който бе отпаднал от властта. Но какво искаха от него?! Отписал се бил…