Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— На това въже човек ще увисне — продумах глухо.

— Дотам се е докарало — въздъхна Рашид ага. — Не е твой грехът.

— Пратете друг. Дето се познават. Имамът да иде…

— На него занаятът му пречи — вразумително рече той. — Имамът учи по Книгата, а там самоубийството е запретено. За който питаш, за него ще ти обясня. Ти си, ти си, Демир ефенди! — сниши глас тоя учител. — За другиго не мисли.

— А после? — попитах. — После какво ще стане с мен?

— После ще си вървиш — тъжовно отвърна Рашид ага. — Макар че аз ще съжалявам. Ще ти се издаде временно тескере до Анталия. Ама не те пъдим. Ако искаш, остани…

— Каква е гаранцията — пропуснах поканата, — че друго няма да измислите?

— Гаранции не даваме! — сопна се кметът. — Зарежи пазарлъците!

— Няма гаранция — повтори Рашид ага. — И не може да има. На думата ни трябва да се положиш.

— Добре — рекох. — Ще занеса протокола, но друго не обещавам.

— На едно въже сте закачени двамата — пак бръкна в раната полицейският. — С възел, без възел — все тая. Мисли му да се отвържеш!

— Рано е да обещаваш повече, Демир ефенди. С веднъж няма да стане. Утре заран ще дойда да си поприказваме повечко за Садък Бостанджи. Да ти помогна. А сега, ако разреши господин кметът, иди да почиваш — посочи ми вратата Рашид ага.

Станах, но Хуршид Яха вдигна ръка.

— Да ми напишеш за Ибрахим Октай! Подробно! — каза сърдито.

— Ще напиша — съгласих се, отстъпих назад и вече натисках дръжката, когато Рашид ага пак ме задържа.

— Едно нещо си пропуснал за краката — шеговито мигна той. — Че понякога са лош съветник. Да не вземеш да бягаш тая нощ! Ще пусне капитан Мюмюн депеша за издирване като заподозрян в убийство — по-лошо ще стане. Такава вест не можем спря. Разбра ли?

— Няма — рекох. — Разбрах.

Чак като излязох на чардака и ме лъхна ветрецът, усетих как ризата ми е прогизнала от пот.

До големите грехове с малки стъпчици се стига. Най-често е така. Аз също мислех, че като отстъпя мъничко пред тримата, ще си отворя място за извъртане. Време ще спечеля, ще отложа лошото, пък току-виж гръм тресне от небето и убие изнудвачите. Само че и сянка от облаче нямаше край Съръбаир, звездите лъщяха над мен като капки зехтин в яхния. Но не небесна гозба ме чакаше, а горчива попара, която отчасти сам си бях надробил. Къде с вина, къде — без, разбра как ме бяха прекарали до перваза на стряхата като котарак — котка. И все пак смятах да занеса протокола на Садък Бостанджи, но дума да не отварям за отписване и самоубийство.

Абе, как си я представяха тая работа?! Здрав мъж, в разцвета на силите си, дето казват, и в пълен разсъдък — да посегне на себе си. Дом има, деца — и макар да са го лишили от препитание, няма да умрат от глад на първо време. Две сили стояха срещу него. Мълвата на простолюдието и злобата на властта. Но и нему трябваше да се намират подпорки. Роднини, стари другари, познанства сигурно поддържаше и в Алтънтепе, и в Истанбул. Ако не може да се пребори с тукашните, ще си грабне очите да забегне. Как ще принудиш такъв човек сам да се затрие? Трябва да напипаш дамар, за да му цепнеш душата. И то не някаква тънка пукнатинка, а бая кухина да е, скрита гнилоч. Какво може да е то?

Докато пушех на чардака, стигнах до тоя въпрос и се замислих, без да усетя, че така направих още една крачица към подлия замисъл. Не бях виждал Садък Бостанджи, камо ли да знам има ли тайни слабости и какви са те. Тръгнах да лягам, но преди да вляза в стаята, тракна врата в края на коридора, показа се четвъртитата глава на Кайзо. Ухили се и се скри. О-о! — рекох си. — Сложили са ми пазвантин. Не са ми се доверили чак толкова. Нарочно се показа дингилът — да ме предупреди! Нямах намерение да бягам, но ми стана гадно. Ясно виждах вече, че раят, който ми обеща Рашид ага, за мен ще стане ад…

Виж, другото си обещание той удържа. Заранта пристигна пръв с файтона и веднага довтаса при мен. Сложиха ни кафе на чардака и там почнахме, после слязохме в градината да поседнем на една пейчица, после пак се качихме на чардака. Мислил беше човекът как да ме подготви и доста се поразговорихме. Две важни неща имаше. Първото — че докато Садък Бостанджи е жив, аз от Съръбаир няма да мръдна. Второто бяха слабостите на жертвата и на коя струнка да свиря. Децата му, имотът му като средство за изнудване и подсторване стояха близо до ума, за тях и аз се бях сетил. Но Рашид ага добави нещо, дето твърде ме озадачи в началото, а сетне прибави и погнуса към страха от онова, което ме чакаше.