Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— А нашият грях? — попитах. — Дето сега го готвим. Той къде ще отиде?

— Много чоплиш, Демир ефенди! — за пръв път се разгневи той. — Аз го вземам! Ще го издържат патравите ми крака. Пък идем ли при Аллах всичките, с дедите си и децата си, тогаз той ще ни оправи кой е бил прав и кой крив!…

— Аллах и сега види — рекох хрисимо. — Ама аз теб, Рашид ага, няма да те оставя сам в греха. И аз ще взема дял.

Той ме погледна недоумяващо — как тъй мулето се превърна в кротка овца, и гласът му проскърца:

— Ако не беше тоя живот, Демире, приятели можеше да бъдем.

Хай да му се не види човекът! За какъв друг живот говореше? Не знаех какво да мисля за него. И чувствата ми бяха объркани. Хем беше коварен и зъл, като змия ми заплиташе краката, хем нещо мечтателно таеше в себе си. Като мъртвите звезди бе Рашид ага. Изстинали те преди милион години, а светлината им още иде към нас. Така и той — ако се вгледаш по-дълго в душата му, ще забележиш сред мрака слабо сияние от някаква загаснала добринка.

Очите ни се срещнаха, ама не другаде, в тукашното се срещнаха, защото зад неговото смъртоносно планче аз бях приготвил моето. И ако животът пречеше да бъдем приятели в доброто, помагаше да сме съратници в злото.

— Рашид ага — казах, — ти ме държиш на една кука — заплахата. Тъй не се върши работа от сърце. Няма ли да дадеш нещо?

— Какво? — спря той. — Пари нямаме.

— Не ми трябват пари. Глава срещу глава — поисках аз своето.

Изненадах го, не вярваше, че зъб ми е останал за хапане. Но веднага се сети какво ми е потребно.

— Полезен е — рече. — Лекува тоз-оня.

— Друг ще се намери. Тоя се е изхабил.

— Написа ли каквото поръча кметът?

— Сега ще седна. Като свършим двамата.

— Ще го хване Хуршид Яха изкъсо. Не се безпокой!

— Не! — отхвърлих заглавикването. — От тебе го искам. Аз ще ти дам Садък Бостанджи, ти — него! Между двама ни ще остане. Като си слагам главата в торбата, поне да знам защо…

— Може да те излъжа — подметна Рашид ага.

— Вярвам ти — отвърнах. — Ако дадеш дума, приемам я. Освен това, сам ти каза, че моята работа е деликатна. Трудно ще се нагласи, а в миг може да се разтури. Ако Садък забегне със семейството си в Алтънтепе примерно — какво ще съм виновен?

— Не дърпай дявола за опашката! — предупреди ме Рашид ага.

— Не, казвам само — отстъпих лекичко. — А запече ли се тавата, аз ще ти съобщя, разбира се. Тогава ще ми дадеш моето…

— Много си кръвожаден бе! — мрачно се засмя той. — На теб в ръка нищо няма да ти се даде. Да знаеш! И да не вземеш да избързаш! Да почнеш да тровиш Бостанджийчето или другояче да му посегнеш. Сакън! Сам трябва да си изпълни присъдата той и на хората да стане ясно, че съвест го е изгризала. Разбра ли?

— Твоето го разбрах. Разбери и ти моето! Заклех се да не оставя тъй смъртта на Сеид ефенди. Накажи виновния!

Чак със зъби скръцнах от злоба — тъй се бях навил за отмъщението. Че мразех доктор Октай — едно на ръка, че бях се зарекъл да му го върна — също беше истина, но тук имаше и друго. По-леко ми ставаше, като мислех, че ще подтикна Садък Бостанджи към самоубийство, за да постигна по тоя начин и възмездие за доктора. Извинен се чувствах, обелен се смятах от личното свое злодеяние, с едното око бях замижал, да не гледам подлостта и страха си, а само другото отварях, с което виждах единствено справедливата си мъст.

Ей тъй човек се лъже и за малкото, и за голямото, когато иска да прикрие от себе си своето малодушие или позор. Сега, със закъснение признавам, че не толкоз за Сеид Османоглу търсех разплата, колкото мъчех да измамя собствената си душа, та да мога и после да живея с нея. Сам си хранех омразата, ръчках си огъня, та поне злината да ме спаси. И в оня момент едничко нещо съобразявах — как да вържа двете смърти в една торба, тъй че Рашид ага наистина да не ме излъже и на доктора да се размине. Но не знаех как да го притисна, как да му измъкна съгласието. А то имало един начин — да ме разбере човекът, да ми пожали смачканата душица и да й даде залъгалката — смъртта на доктор Октай.

— Не мога да обещая — каза той. — Макар да си прав и оправдан. Тук никой няма да се съгласи — кимна към сградата. — И ако опитам нещо, Демире, то ще е само заради теб…

Не се закле Рашид ага да ми поднесе на тепсия докторската глава, но след последните му думи изпитах благодарност към палача си. Защото до тоя миг се имах за негова жертва, а сега той намекна, че в палач ще ме издигне. Ще ме допусне до секирата, ще ми даде моя жертва, по моя воля избрана и посочена. Палач и жертва лесно си сменят местата. И каквато е изплашена жертвата, ръка целува на оня, който в палач я произведе. И да видиш тогава с каква радост сече главите…