Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Оня калпав ден носел две злини в себе си. Първата беше, че съдът се произнесъл неблагоприятно, а втората — че Садък Бостанджи изтеглил депозита по делото и тутакси го глътнал. Всъщност коя е първа от тия злини, коя е втора, предизвикваше онова недоумение, или загадка, за което вече споменах. Съществуваше подозрение, че депозитът е изтеглен преди съдът да вземе решението. В банката, дето седели парите, имало услужлив човек, шпионин на Алтънтепе, и той незабавно изтърчал при съдиите, съобщил им, че противникът е вдигнал бялото знаме. Защото прибирането на депозита означавало, че Съръбаир се отказва от иска си. И съдебният състав, който до тоя момент се чудел коя страна да вземе, начаса се събрал, използвал формалния повод и написал своето постановление. Само че в това постановление нямаше и дума за теглене на депозит, а съдиите се позоваваха на документи, на свидетелства и прочие, тоест на доказателства по същество. Подозрението отдаваше тоя факт също на вражеските козни и се превръщаше в обвинение за черно предателство. Смяташе се, че алтънтепелии са подкупили здравата Садък Бостанджи, а той, като си засрал веднъж сурата, отвлякъл в добавка и народните пари.

Обвиненият отричаше. Наистина получил част от депозита, но не преди, а след като научил за решението на съда. Побързал да иде в банката със своето пълномощно, за да не би държавата да се отметне, както и друг път е ставало. И то не всичко изтеглил, а само четиридесет процента, които се връщали по закон. Така или инак обаче, и съдебното решение, и банковата квитанция за теглене носеха една и съща дата.

Хуршид Яха и хората му бяха проверили и подозрението, и оправданията на Садък Бостанджи. Хасан ефенди, данъчният, беше ходил едно след друго в банката и съда да види кога точно тия учреждения са си свършили работата по нашия случай. Ама това да не ти е немска банка или английско съдилище, че да цепят секундата на две и да я вписват в книжата си. „По обед“ — рекли на едното място. „По обед“ — повторили и на другото. Толкова помнели — и това си е. Поради тая ориенталска приблизителност значи обвинението нито било потвърдено, нито отхвърлено, а беше останало да виси с грозна сила над Садък Бостанджи.

Данъчният, с провинциалната си наивност, предприел още един ход. Дочакал си реда и влязъл като просител в приемния час на главния съдия. Хрисимо попитал да не би по онова дело, на Съръбаир срещу Алтънтепе, причините за присъдата да са били други, а не вписаните в определението, например депозитът да е изтеглен предварително… Негова милост едва не го изгонил от кабинета си. „Къде се намираш?! — креснал му. — Ние тук да не сме хайван-пазар — едно да говорим, друго да мислим!“ Не знаел горкичкият Хасан ефенди, че в което и съдилище по света да иде, тъй ще му отговорят, с малка разлика в обръщението. Защото техният занаят се крепи не на думата само, ами и на вписаната буквица, и живи да ги изколиш по местата им, друго няма да ти рекат.

Но макар за предателството да имаше съмнение, присвояването на градските пари беше сигурно. Оттук някъде почваше моята работа. С ония четиридесет процента от депозита Садък Бостанджи бе запушил две дупки, два банкови заема. Открило се беше, че осем месеца преди фаталния ден той е ипотекирал склада си на пристанището. Падежът дошъл и минал, оставало да му прилапат имота. Садък Бостанджи успял да го спаси. Вторият му дълг беше към друга банка, където сключил заем на юнашко доверие, тоест двамина негови истанбулски другари му поръчителствали. Срокът за погасяването и тук наближавал, но нашият човек сколасал да плати. А заемите, според писмените му обяснения, той харчил за хотели, за пътни и въобще за издръжката си.

От един момент нататък, всъщност след първата година от подновяването на делото, Садък Бостанджи бе почнал да си води отчет къде колко пари отиват. Събирал параходни билети, квитанции от хотели, подписани сметки от келнери и гостилничари и множество подобни бележки, с които можеше да натъпчеш една торба за зоб. Всичко описал отделно, числата сумирани и горе-долу те възлизаха на въпросните четиридесет процента. В приложеното заявление до кмета поясняваше, че ако не бил използвал депозита веднага, щял да изгуби завинаги прехраната на семейството си. И въпреки че имал право на тия пари според дадената сметка, обещаваше да ги върне. За тая цел настояваше да му се даде отсрочка от шест месеца до една година, през което време щял да развърти склада си, да събере сумата и да я предостави на кметството. Накрая пишеше, че скърбял за загубеното дело, дето толкоз лични сили му отнело, че съжалявал също за бързото свое разпореждане с депозита, но смятал, че по тоя втори въпрос е посочил изход и справедлив, и безболезнен.