Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Нейсе, като почнала световната война, а след нея като рухнал халифатът, делото захвърлили под миндера. Новото поколение имало други грижи и най-важно — щръкналите зъбери на Джангер не биха полакомили никого. Само че работата стояла тъй допреди три-четири години, когато на чукарите кацнали неколцина английски геолози. Чоплили те с чуковете си, трепали пепелянки и накрая рекли: „Вери гут! В недрата на тая земна точка се крие богато манганово находище.“ И макар мисията им да била секретна, правителствена, наострените уши на Съръбаир и Алтънтепе първи чули слуха. Преди държавата да се размърда, завтекли се пратеници от двата града в някогашната столица. Наели адвокати, изровили делото и като го изтупали от дебелата прах, сложили го пак на съдебната маса.

Но съдиите не били лесни, поискали тоя път депозити от двете страни. Не щели да се ровят безплатно в старите бакии. Суми огромни за бедните градчета, надхвърлящи кажи-речи годишните им бюджети. Откъде да ги вземат? Можеш да си представиш обаче колко голям е бил залогът. Към мините пари щели да потекат, работа да се отвори за хиляди, собственикът на Джангер изведнъж щял да скокне два рафта нагоре в долапа на държавата.

В Съръбаир се озорили. В нарушение на закона измислили нов еднократен данък. Зад гърба на централната власт обложили яко всяка жива душа, защото при късмет в процеса всеки щял да спечели. Някои калта под ноктите си изчегъртали, но събрали парите, внесли ги. И за хонорар на адвокатите отделили. Едно утешително обещание се дало в Истанбул — че който загуби делото, ще си получи част от депозита.

Цялата тая работа беше вършена при предишния кмет — човек външен, натрапен от валийския управител и отишъл си заедно с него. Каквото и да бе правил и струвал тоя кмет обаче, на него сметка не можеше да се дири. А станало беше нещо ужасно — Съръбаир загубил делото.

Ще кажа накратко, че това несправедливо решение също не било взето мигом. Към две години се закучил новият процес. И макар папер да нямало вече ни от емирския, ни от Алипашовия род, ония уроци навремето от политиканската школа не били забравени. Пак се юрнали да търсят застъпници и закрилници, пак гадали и плели комбинации и в края на краищата доста високи лица се сборичкали зад кулисите на съдилището. Всяка страна смятала, че с нея е не само правото, но и силата. Защо обаче Съръбаир се провалил? Какво било пропуснато?

Когато слязох по злополучната причина в градеца, бяха минали три месеца от прочитането на присъдата. Унинието и скръбта още не се бяха разсеяли. И то не само сред големците, които най-много щяха да намажат от Джангер, а и сред простия народ, дето бе орясал в тая авантюра и последния свой мангър. Всички вече вярваха, че ако бяха спечелили делото, реки от мед и масло щяха да потекат по изровените им сокаци. И също тъй вярваха, че оттук насетне, без Джангер, са орисани на вечна бедност и изостаналост. Това те можеха да преглътнат, защото бедни и изостанали винаги бяха били. Най-горчивият хап обаче беше, че на комшиите се е паднало съкровището. На мнозина се струваше, че в Алтънтепе вече по всеки дом алтъни секат. Не знам какво стана после. Потвърди ли се, че в камъните на Джангер има манган? Разработи ли се находището? Докато останах в тоя край, чукарите си седяха като неприбран мъртвец. Лира не беше капнала отнейде за минно строителство, ни един копач не се яви да рови за има̀нето.

Ама не това е важно, а ядът и завистта на съръбаирци. Тия човешки чувства са доста дейни и под тяхното ревниво око бе прегледан всеки ход на процеса и причините за сгромолясването. В тях имаше нещо ако не загадъчно, то неизяснено и противоречиво. А колкото се даваха отговори, те неизменно опираха до едно тукашно лице — Садък Бостанджи. Това име вече бях чувал от Кайзо. За него ми каза той, че е притежавал склада на пристанището, а кметството му го отнело, за да го дава под наем. За тоя склад аз се бях натиснал да се явявам на търг.

Садък Бостанджи бил известен и почитан преди човек в Съръбаир. Него предишният кмет бе изпратил в Истанбул, за да хване адвокат и поднови съдебния спор. Като дошъл Хуршид Яха, автоматично му подновил мандата. И така през цялото време Бостанджи бе стоял най-близо до прения, заседания, движение на документи и ходатайства. Най-сетне и точката цвъкнал на делото.

Защо тъкмо нему възложили отговорната мисия и защо му подновили доверието, си има своите основания. Ще ти кажа какво разучих, преди да го видя лично. Тоя човек произхождаше от стара съръбаирска фамилия, живяла тук сто и петдесет години. Знаеше се точно, защото един от дедите на Али паша довел на това място първия Бостанджи. Алипашовият прапрадядо бил тогава бостанджибашия на падишаха. Тия хора, бостанджиите, може и да са гледали някога краставици и праз край палатите на султана. Ама е било в твърде далечно време, а после им останало само името. Зарязали зарзавата, назначили ги за външна стража на султановите дворци. Хора печени, въоръжени до зъби и пред нищо не им мига окото.