Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Да си техен началник е било велика имперска работа. Да не мислиш, че бостанджибашията е проверявал лично из шубраките постове и наряди като някой прост офицер. Той е бил дворцово лице, от близката свита, като довереник на султана до дясното му коляно е седял. Защото външният кръг на една охрана е обикновено и най-важният. Скъса ли се големият обръч, кацата се разкапва. Освен това от бостанджибашията е зависело кого да пусне по-напред в сарая и кого въобще да спре, а за това се иска ловкост, дипломатичност, най-малката грешка в играта между падишах и велможи може да ти струва главата.

Та тоя прадядо харесал един момък от своите бостанджии. Стегнат, спретнат, сербез. Взел го, довел го да му наглежда съръбаирските имоти. А момъкът пуснал семка тук, наплодил челяд и от бостанджия станал Бостанджи. До края все някой Бостанджи бе управлявал владенията на Алипашовия род. Но и други управници с това име излизали за Съръбаирската кааза — мюдюри, субаши и прочие. От кръвта им идело да са отракани, а потомственото отъркване във властта ги направило сурови и надменни.

Маята си казала своето. О̀правен мъж бил и Садък Бостанджи, с добра хватка при всякаква работа. Затуй най-вече го избрали да е доверен пратеник по делото. Освен това, много обичал той родния си град, все нещо предлагал, все нещо искал да стори за Съръбаир, както били правили дедите му. Ето че паднал случай да се изравни с рода си и да свърши дело за обща полза. И не на последно място било обещанието му, че пари за своята работа няма да дири. Каквито разноски станат, сам ще си ги поеме. Отказал се значи Садък Бостанджи предварително от командировъчните, както ще кажем ние.

Наистина — той не беше взел и грош от касата на кметството. Заможен човек минавал по съръбаирските сметки. Правилно бях усетил аз, че оня склад на пристанището е за търговия на едро. Туй било препитанието на Бостанджи, а прибавял и още нещо. Изкупувал вълна от чобаните наоколо, пък после я препродавал и корабите я отнасяли. Но като решил да се впрегне в народните уюни, не се отказал съвсем и от личния гечинмек 49 49 Препитание. . Намерил свой далечен братовчед да го замества, нему доверил и ключовете, и книгите.

Садък Бостанджи, разбира се, не бе отсъствал две години от Съръбаир. Идвал в началото често да си навиди дома, защото той беше женен и имаше момиче и момче. Да провери също склада, а най-вече да вземе от готовите пари, дето братовчед му трябвало да печели. Преди това обаче да съобщи на първенците как върви давията. Какъв коз сме си прибавили в ръцете, кога и къде ще го изиграем. Доволни оставали те от устните му доклади, а той стоял седмица-две и пак заминавал. Защото процесът искал да не сваляш око от него, по коридорите на съда да припкаш, към съдиите нишки да дириш и адвокатите да пришпорваш.

Колкото повече време течело, толкоз по-рядко се връщал той, толкоз повече се заседявал в Истанбул. Харесал му май големият град. Какво е правел там, докато е стоял айляк, само той си знае. Но на сам мъж бива ли да придиряш? По гювендии може да е тръгнал, с нови приятели мухабети да е подхванал, в друго да се е халосал. Ако е било с мярка, никой нямаше да пита. Ама че е продавал салтанати някому, че е пилял собствените си пари, чак по-късно се разбрало.

Това значи от една страна — харчовете му били големи, каквато и да е причината. От друга — складът затъвал, търговията едва-едва кретала. Може и братовчедът да е крал. Но нали и двамата Бостанджи — нивга няма да си плюят в лицето пред чужди хора. А самият Садък Бостанджи горд, докачлив — никому не се оплакал, че в празния склад мишките играят на прескочикобила и кесията му е олекнала. Да беше друг, щеше да махне пустия Джангер, да се върне себе си да погледне. Ама той нали дума дал — по корем ще се влачи да я изпълни. А и делото все го чакали от ден в ден да се реши — и тъй месеци. Кой да предполага, че толкоз дълго пари ще се трошат!

Или може би съвсем друга да е била работата — самият Садък Бостанджи да не е бързал с връщането. Примамка да го е държала в Истанбул, страст да го е захлупила като муха под чаша и тя да му е изпила и акъла, и париците.

Всъщност Хуршид Яха признаваше — веднъж, тъкмо бил седнал на кметския стол, Садък Бостанджи подметнал, че няма да е зле кметството да му плаща поне пътните. Гузно го казал, като лоша шега и Хуршид Яха се възползвал да се измъкне също с шегичка. Сигурно си е рекъл наум: „При оня можеше да плащаш, при мене — не. Я стига!“ Но и да се беше съгласил кметът, от джоба си да бе извадил, пак нищо нямаше да промени…