Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Има в романа впечатляващи типажи (характери), които разкриват способността на Кирков да скулптира нееднолинейни, вътрешнопротиворечиви, драматични, по своему „осъдени души“: освен на средищния, водещия герой, още на Парашкевов, на Михалис, Пазаити и Ликудис, на Сеид ефенди, Рашид ага и Садък Бостанджи. В своята съвкупност те също „обслужват“, изпълвайки с живот и действие, тезата на писателя за балканеца като особена порода, като екзотичен, динамичен и непредсказуем, исторически формирал се, но личностно многовариантен активатор на събития, нагласи, промени, трагедии.

Днес такива романи „а ла Достоевски“ твърде рядко се появяват, или по-точно — твърде рядко дръзва някой да пише: трудът е огромен, залогът също, а времето е нефелно, неподатливо на подобни героични, едва ли не донкихотовски напрягания на духа и перото. Така обаче литераторът и белетристът Димитър Кирков е доказал себе си. Доказал е, първо, още веднъж това, че е призван писател, че макар и битово вкаран в ъгъла, както повечето от нас, той работи и ще работи, защото това е маята на живота му. И второ — без да е преследвал открито такава цел — Кирков противостои с типа проза, който създава, на вторичната, книжно родената литература, която сега предимно тече и претендира. Не че тази последната няма ход и място в сегашното литературно многопосочие. Но „Балкански грешник“ е от категорията романи, които мощно я надмогват и покриват, доказвайки мъжката сила на драматично-реалистичното начало, когато словото гради, облича, изрича, изписва големи екзистенциални, хуманитарни, социално-философски и злободневни истини, дилеми, проблеми, тенденции.

На мен лично ми е трудно да обясня двуобразното излъчване и участие на Димитър Кирков в литературното ни битие. Знаем го като прекрасен, вещ литератор-анализатор, като един от много малкото сега у нас професионални критици, останали след претръскването на литературните ни делници. Но той все по-отдадено и все по-отличително се възкачва и по билото на белетристиката, на този изтощителен „занаят“. С „Балкански грешник“ Кирков се преутвърждава като силен романист, като своеобразен „реаниматор“ на голямата форма, на възтежкото повествуване, което изисква не леки загребвания и слънчеви игри със словото, а дълбоки мисловни потапяния и една съхранена, настояща вяра в човека и в човешкото начало. Вярата в това, че „… и нас ще приближи Господ, ще седне помежду ни…“, ще „ни върне своето доверие, което сме похарчили евтино…“, „ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище…“

Това изрича във финала на романа „разказвачът“ бай Димитър Попов, самотен в своята гарсониера до пазара „Димитър Петков“, социално слаб, но душевно, психонравствено освободил се вследствие душегубително преживения си живот, пред своя смълчан събеседник (?) и едноименник, който сега пък, с така пряко заявените „автентичност“ и „документалност“, изтегля в края още една посока за промисляне на богатата стилистика и сложната конструкция на романа си…

Димитър Танев, Сп. „Пламък“, 2001, кн. 7–8

… Балканският грешник на Димитър Кирков е проумял нещо, което мнозина балканци, а и политиците още не разбират… Безспорно постижение на романа е тъкмо преодоляването на традионното мислене и говорене с национални категории. Еднакво отворен към целия балкански свят, той търси новата българска идентичност високо над границите на националности, етноси, религии. Бляновете за велика Сърбия, велика Албания, велика Гърция, велика Румъния, велика България родиха само разделение и омрази. Над техните шеметни пропасти романът на Димитър Кирков строе мостове. С едно наглед просто нравствено послание: да оставим най-после историята и нейните великани намира и най-напред със себе си да се заемем, та да е отечеството не велико, а достойно…

Читателите, които вървят само подир приключенската нишка в романа, сигурно ще са очаровани от колоритния разбойник капитан Караканьоти. Аз обаче запомних кафеджията дядо Аргирис. С душа и страст той не се уморява да разказва приказката за мощта на Византийската империя; за него тя е „вдъхновителка на живота му“. Нека учените да казват, че тъкмо „византийският комплекс“ подклаждал огъня на балканските раздори. Да, но за кафеджията дядо Аргирис Византия не е просто империята в реални измерения, а вселенска мярка за универсалност и цивилизованост, където няма етнически или родови граници. Византия ня дядо Аргирис може да е фантазия, красива приказка, но поне в „Балкански грешник“ тя не звучи като измислица.