Решат Нури - От устните към сърцето

Ламия не можа да се въздържи и се разсмя.

— Благодаря ви, Ведат бей. Вие, вместо да ме утешите, се опитвате да пречупите смелостта ми.

Чак се ядоса. Не изглеждаше доволен от насоката, която взеха думите му, и не смогваше да прикрие яда си.

— Не исках да кажа това. И аз нося отговорност за нещастието, което ви сполетя.

— Каква е вашата отговорност? И защо?

— Външно нямам, но в действителност е така… Все пак аз станах причината да се разделите със съпруга си… Ето защо всеки почтен мъж би трябвало да поправи това… Стига съм протакал. За да поправя нещастието, за което неволно станах причина, ви предлагам да се омъжите за мен…

Ламия тихичко изпищя и покривайки с ръце почервенялото си лице, каза:

— Какво говорите, Ведат бей?… Нима е възможно?

Ведат смирено отговори:

— Според почтените хора тази работа би трябвало тъкмо така да приключи.

— Невъзможно, Ведат бей. Почтените мъже, казвате, постъпвали по този начин… Ще ви попитам нещо. Как би могла една тъй различна жена да приеме толкова голяма саможертва от почтен мъж, който не е виновен за нищо?… Да се разделяме вече, Ведат бей… Няма да забравя да ви благодаря за човечността…

Ламия усещаше, че да се говори повече след тия думи не би било правилно и се накани да тръгва.

Ведат я спря.

— Ламия ханъм, вероятно едва ли ще мога повече да ви видя на някое усамотено място… След няколко дни ще заминете за Истанбул… Веднага трябва да решим този въпрос… Моля ви, какво ви пречи да приемете предложението ми?

— Вече ви казах, Ведат бей… Саможертва не желая…

Младият мъж, деликатно и нервно, без да разчита на обичайното си шеговито и незаинтересовано поведение, каза:

— Ами ако тази саможертва се превърне в щастие за мен, Ламия ханъм?… Ами ако се надявам да създам щастливо семейно гнездо?

— Непременно ще намерите по-невинно момиче от мен, Ведат бей…

— Ами ако от всички момичета, които ще намеря, предпочитам вас, ами ако думата саможертва е само предлог за мен, ами ако ви обичам?

Ламия трепереше, не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже и стоеше, загледана пред себе си.

Още по-спокойно и по-сериозно Ведат продължи:

— И тъй като казах толкова, нека довърша. Вие ми оказахте огромно въздействие, Ламия ханъм… Докато бяхте съпруга на вуйчо ми, си го обяснявах, в мой ущърб, единствено като въздействие… Но след онзи случай повече не виждам причина да го крия… От сега ми обещайте… Скоро след като се върна в Истанбул, ще се оженим… Не обръщайте внимание, че изглеждам лекомислен… Ще направя всичко по силите си да ви направя щастлива.

Ламия се беше замислила дълбоко. Отговори му с боязлива усмивка:

— Не е ли още по-голяма пречка чувството, което изпитвате към мен, Ведат бей? Аз образование нямам… Но доста размишлявах за сполетелите ме нещастия, някои неща осъзнах доста добре… На вас, Ведат бей, ви трябва жена, която да ви обича… Да ви обича както заслужавате…

— Добре… Не мога ли да се надявам, че някой ден…

Ламия подозрително заклати глава и отговори:

— Преди малко, вглеждайки се в Мебруре, казахте нещо за мен. Ами ако преди това съм обичала друг?… Ами ако в сърцето ми не е останало нищо, което да дам на човека, който ще ми стане съпруг?…

— Онова нещо много сериозно ли беше, Ламия ханъм?

Ламия не отговори на въпроса на Ведат, зададен с тъй дълбока тъга, само сведе глава. Младият мъж продължи все така:

— Ами ако не пожелая нищо повече от онова, на което се е радвал предишният ви съпруг? Ами ако ви обичам толкова, че да пожелая да бъдете моя, без да ме обичате?

— Невъзможно, Ведат бей. Не се оплаквам. Но нали тъкмо затова съжалих. Пък и вие сте млад. Достоен сте за обич. Вие сте от хората, за които ще е грехота, ще е жалко да се оженят за жена или девойка, която няма да ги обича. Виждате с какво откровение ви говоря. Сега вече ще ви кажа „Довиждане“, Ведат бей.

— Добре, Ламия ханъм… Но като пристигна в Истанбул, ще ми позволите ли да ви видя? Защо да не бъда откровен? Все още не съм изгубил надежда…

— Като приятели — да, ще се видим…

— Тогава ще се видим до две седмици…

— Как така? Съществува ли възможност скоро да дойдете в Истанбул?

— Ако се бях захванал, досега вече да бях в Истанбул. Причината да не показвам, че имам такава възможност, отново сте вие, Ламия ханъм. Кълна ви се.

Стиснаха си ръце като двама приятели. Ведат пак взе в прегръдките си Мебруре, целуна я по бузките и се разделиха.