Решат Нури - От устните към сърцето

Анадолухисаръ, 1 юни

Кепенците бяха затворени, в стаята ми бе тъмно като нощ. Бях спал повече от час в креслото до пианото. Нищо не мислех, нищо не чувствах. Съзнанието ми и сърцето ми, досущ като стаята ми, бяха завладени от угнетителен покой.

Внезапно вратата се отвори. Като вихър влезе Джавидан. Виждайки ме в това състояние, нададе лек писък, последван и от гневен вик.

— Какво правиш, Кенан?… Мислех, че вече си се облякъл… Ама ти май се подиграваш с мен…

Джавидан се беше приготвила, бе си взела дори чантата и чадъра. Стоеше в блесналата рамка на нахлуващата през вратата светлина, движенията й изглеждаха още по-жизнени, гласът й отекваше още по-силно в спокойната, мрачно-сънна атмосфера на стаята. Същото странно състояние ме обземаше и едно време. Когато понякога изпитвах дълбока нужда от подобно безмълвие, цялото ми същество се потапяше мигом в някакъв неземен покой и в часовете, през които се наслаждавах на уединението, не можех да понасям никакъв звук… Сякаш в мозъка ми тлееше скрита рана… И най-приказният звук бе в състояние да причини болка на тази рана.

Опитвайки се да се мобилизирам, се изправих на крака.

— Знаеш, че никога не съм те измъчвал съзнателно, Джавидан… Предполагам, че става неволно.

Джавидан не ми отговори директно.

— Оф, че е тъмна тая стая… — изнедоволства тя, отправи се към прозореца и със силните си ръце рязко Заотваря и прозорци, и кепенци.

Говореше с мен, без да се обръща:

— Слава богу, не си болен… Единствено хроничната леност… Толкоз… Леността на бягащите от себе си хора, на дервишите, които се затварят в пещерите и изтърпяват мъки… Но… Ох, колко са тежки тия кепенци. Изкорубили са се, като стоят все затворени. И те са като теб… Заболя ме ръката…

— Позволи ми аз да отворя…

— Не, не, ти не се притеснявай… Какво казвах… Това е хронична леност… Трудно подлежи на описание. Ето защо й придаваш по-поетична, по-художествена форма, формата на болест на гениалността. Гениалност означава да си гений, нали? Само че преди да говорим за болест на гениалността, би трябвало да се докаже категорично, че си гений, нали?… Не си мисли, че говоря така, защото се съмнявам в изкуството ти… Знаеш, че повече от всеки друг вярвам в него. Още не съм изгубила вярата си… Де да можеше и критиците да вярват колкото мен… Например критикът, написал толкова горчива статия за „Черните звезди“… Докато всички те хвалеха, тоя човек написа… Дословно го помня: „Несъмнено «Черните звезди» е значимо произведение… Но дали до тези висини го издигнаха крилата на гения? Или напротив, набирайки скорост от мимолетно вълнение и страст, извисявайки се във въздуха еднократно, само проблесна като фойерверк? Това ще покажат бъдещите творби на Хюсеин Кенан… Има полутворци, които през някои часове от живота си създават усещането за изключителност, ала след известно време угасват, без да оставят след себе си нито слава, нито следа… Несъмнено «Черните звезди» е красиво и значимо произведение… Но в него има такива неубедителни и неясни места, такива несъизмерими части, че се изпълвам със съмнение дали това произведение е резултат повече на раздразнението, отколкото на гениалността…“ Тази статия доста бе ме притеснила тогава, Кенан… Но с течение на времето се налага да призная правотата на критика… Минаха повече от три години, откакто написа „Черните звезди“… Не си създал нищо ново… И сякаш нямаш нито намерение, нито желание да създадеш…

Развълнувах се не толкова от нахлуващия през отворените прозорци босфорски вятър, от обедната слънчева светлина, която, след като се окъпваше в морето, се отразяваше с хладни и вълнообразни отблясъци в стаята ми, колкото от думите на съпругата си. Разсмях се.

— Признай си, че откакто сме се оженили, не успях да намеря нито време, нито подходящо място, за да работя.

Джавидан сви устни и отвърна:

— Прекрасен предлог, при това доста дипломатичен ход, който ме изкарва виновна… Така де, пътувахме близо две години… Не те оставих на спокойствие… Непрекъснато ти ангажирах времето… Дори не те дарих с никакво вдъхновение…

Съпругата ми много ловко прикриваше вълненията си, гнева си, слабостите си и най-важните събития посрещаше с равнодушно пренебрежение, с гордо мълчание. Въпреки това днес усещах, че бе готова да се кара с мен.

— Не говори така, Джавидан — отговорих аз. — Знаеш, че прекомерното щастие, както и големите нещастия, често довеждат твореца до безплодие…