Решат Нури - От устните към сърцето

Тя ме прекъсна още по-изнервено:

— Защо така горчиво се усмихваш при споменаването на прекомерното щастие? Като че човек ще повярва на онова, за което намекваш…

— Аз ли се усмихнах, Джавидан?… Аз ли се усмихнах?

Гледах озадачено съпругата си в лицето. Това „горчиво усмихване“ дали беше някаква заблуда на незнайно защо изключително нервната днес Джавидан, или аз действително, без да забележа, бях се усмихнал горчиво? Не зная със сигурност…

Не изпитвах никакво желание да продължавам, да влизам в безкраен спор със съпругата си. Спокойно, простичко й казах:

— Моля те, не разбирай погрешно целта ми. Знаеш, че изкуството се ражда най-вече сред тишина и самота… За другите не знам, но за мен е така… Животът ни е щастлив, но мина с малко повечко шум и движение… Сега вече се установихме в Истанбул… Ще видиш колко сериозно ще заработя… Бъди сигурна, Джавидан, още не съм свършен, още не съм умрял… Ще дам плът на къде по-сполучливи произведения от „Черните звезди“…

Бях изрекъл тези думи с категорична убеденост. Издържам на всяко нещо в този свят. Но не и на съмнението в моето изкуство.

Джавидан не промени поведението си отведнъж. Но усещах как омеква, как наново започва да ми вярва, казвайки: „Не знам… Да видим… И аз ти пожелавам същото…“

— Хайде, Кенан… Приготви се бързо… Времето тече…

— Непременно ли трябва днес да отидем на Острова?

— Естествено… Обещахме…

— Да, но… Тялото ми е някак си отмаляло… Не може ли да се обадим по телефона и да измислим някакво извинение?

— Няма как…

— А и наистина днес ми се ще да започна работа…

— Несъмнено… Дори вече беше започнал… Когато влязох преди малко в стаята, те заварих усилено да работиш… Нали така?

— Подиграваш се, но не си права… Съзнанието ми изцяло бе заето с творбата ми… Няма ли всяка творба такъв подготвителен период?

Вече напълно бях живнал. Във времена на покой и умора аз бях най-безволевото, най-злощастното същество на земята. И хлапенце би могло да ме отведе накъдето си пожелае. Нещата се променяха обаче, щом и от най-малкото вълнение се разведрявах. Поведението ми, движенията ми, думите ми придобиваха съвсем различна хармония и динамика. Тогава усещах, че ме е завладяла неудържима сила.

Не срещнах трудности да убедя Джавидан, съгласи се да отиде на Острова без мен. За пръв път, откакто бяхме женени, щяхме да прекараме вечерта поотделно.

Тази кратка раздяла ми напомни за самотните ергенски дни. Онзи живот си имаше своите проблеми и недостатъци. Но нямаше ли и хубави моменти?

Привечер си направих фантастична разходка. Следвах крайбрежието. Ту минавах по тесни улички сред стари вили с избеляла боя и олющени кепенци, ту стигах до морето. Разходката тук в тези часове на деня предизвиква странни усещания у човек… Мъхът по начупените камъни на разрушените високи зидове, порутените като древните, обрасли в тръни крепостни стени вили са заспали в сенките и тишината… Още по средата на деня мракът се спуска върху тесните улички, наподобяващи дълги, объркани, подземни коридори… На човек му се струва, че е минал по вечерно време през древна, изоставена страна.

Душата ти се изпълва с тъгата на старите, минали, угаснали неща… След което най-неочаквано пред теб се разкрива някакъв проход, някаква пролука. Стигаш до брега на морето, изглеждащо бяло и бляскаво в привикналите ти с мрака, сякаш заслепени от светлината очи. Всичко наоколо е живо и весело — от последните слънчеви лъчи, обгръщащи в различни отблясъци отсрещните хълмове и превръщащи далечните прозорци на Истанбул в лъскави елмази, чак до привлечените от леко полюляващата се вода от морето чайки…

Продължавайки да вървя, се забавлявах да правя сравнение между анадолското крайбрежие на Босфора и живота си, и душата си… Как си приличахме. Точно тъй виждах дните от своето минало. Или някаква апатична, печална и безнадеждна мъртвешка тъмнина и застиналост, или някаква размирна възбуда, някаква лудешка, опияняваща веселост… Бях търсил и двете, не бях ги открил, не бях подсигурил за душата си, като другите хора, едно спокойно решение, едно умерено щастие…

Слънцето беше залязло, морето — изцяло угаснало. Не знаех къде се намирам. Пристъпвах по някакъв овехтял кей, някои от камъните му се бяха отронили, бяха се образували пукнатини, които не би могъл да преминеш, без да ги прескочиш.

Видях как водата неочаквано се оживи, как, блъскайки се в камъните, заиздава приятни звуци. Извърнах глава. Към пристанището зад мен се приближаваше параход на Дружеството. Сред вечерната тишина дочух как пронизително детско гласче извика „Пашабахче“.