Решат Нури - От устните към сърцето

Прегърнала детето си, младата жена минаваше по пустия път зад гробището. Беше се замислила. Внезапно трепна, обърна главата си и зърна доктор Ведат.

— Вие ли сте, Ведат бей… Не можах да позная гласа ви…

— Не сме се срещали отдавна и сте ми забравили гласа…

Ведат се опитваше да бъде духовит както винаги. Но лицето му бе смутено и уморено. Думите сами се изплъзваха от устата му. Погали Мебруре по косицата и притеснено каза:

— Отдавна исках да ви видя, но не намирах никакъв начин… Преди малко ви видях да минавате през чаршията… Тайничко тръгнах подире ви… Проследих ви като най-банален сваляч… Слава богу, отбихте се тук… Колко тъжна ситуация, нали, Ламия ханъм?… Бяхме станали с вас почти като брат и сестра…

За първи път се виждаха след онази случка. Ламия изпита и радост, и боязън. Забелязвайки как Ламия разтревожено се озърта наоколо, Ведат каза:

— Не е безопасно да разговарям с вас тук, но нямам избор, принуден съм… А и станалото — станало… Каквото и да сторим, няма да се избавим от сплетните… Да се върнем ли по този път, Ламия ханъм?

Ламия се колебаеше и попита:

— Дълго ли е онова, за което ще говорите, Ведат бей?

Младият мъж продължи да настоява:

— Налага се да поговорим открито четири-пет минути…

Посоченият от Ведат тесен път водеше към запустяла нива. Никой друг не се виждаше, освен някакъв овчар със сина си и неколцина души сред маргаритите и полските макове.

— Да, Ламия ханъм, ние с вас бяхме станали почти като брат и сестра — повтори думите си Ведат и продължи: — Последвах ви като банален уличен сваляч и не е ли тъжно, че разговаряме тайно сред ливадите? Не Макбуле бе причината в последно време да не се отбивам тъй често у вас… Знаех, че на вуйчо не му е приятно приятелството ви с мен… Смути ме непредпазливостта ви да се отбиете тогава сама у дома… Спомняте си може би… Заради своите притеснения вуйчо ми вероятно е очаквал незабавно да се приберете вкъщи… Не ви говоря тия неща, за да се изкарам безгрешен, Ламия ханъм… Все пак и аз нося отговорност за случилото се… Исках да се срещна с вуйчо, да му разкажа истината каквато е. Отказа да се види с мен. Изпратих му дълго писмо. Върна писмото, без да го е отворил… Накратко, не намерих никакъв начин да ви защитя… Не можете да си представите колко страдах през тези десет дни.

Ламия се усмихна тъжно.

— Какво да се прави, Ведат бей… Такава ми била съдбата.

Младият мъж попита боязливо:

— Сега какво ще правите, къде ще отидете?

— До няколко дни заминавам за Истанбул, Ведат бей… В Кютахия, естествено, не бих могла да остана… Така иска впрочем и Кемал бей… Не е ли Истанбул подходящо място за хора, предпочитащи кроткото съществуване?… Мама имаше една възрастна дойка. Живее някъде около Бейлербей. Ако е жива, ще се настаня близо до нея. С останалата от покойния ми баща заплата от няколко куруша ще се опитам да се оправяме с детето ми… Пък ако има възможност, и ще работя, Ведат бей… Вече не се боя, тъй като преживях много тревоги… Вярвайте, че съм по-спокойна, отколкото предполагате… А мисълта отново да видя Истанбул предизвиква у мен приятно вълнение…

Галеше главичката на Мебруре и с тъжна, разочарована усмивка в очите се взираше в далечината.

— Искам да посветя живота си на щастието на това дете, Ведат бей. Ако то бъде щастливо, няма да съжалявам за провалената си младост.

Ведат се зачуди, виждайки я така спокойна и примирена, дори леко се ядоса.

— Доста неща сте преживели — каза той, — но бъдете уверена, че все още не познавате живота. Още сте млада… Можете да бъдете щастлива… Кой знае, може би ще обикнете отново…

Последните му думи постреснаха Ламия и усещайки, че се изчервява, му отвърна с леко заекване:

— Да обикна ли?… Та аз всъщност не съм обичала…

Ведат се засмя и поклати глава.

— Тия можете да ги разправяте на друг, Ламия ханъм. Аз не вярвам. — Хвана Мебруре за ръчичките, повдигна я във въздуха, взираше се в личицето й, в блестящите й очички и продължи, говорейки сякаш на нея: — Вижте я, Ламия ханъм. Подобно невиждано украшение би могло да се роди не от случайността, а единствено от голяма любов. Впрочем нито за миг сърцето ми не повярва на вашата история. Простете ми все пак за тези думи. Да се говори на една млада жена по такива интимни, сърдечни въпроси е непочтително и срамно. Да се върнем към същинската си тема. Положението ви е трудно, по-трудно, отколкото си представяте. Помислете си, вие сте жена, разделила се със съпруга си, тъй като се е опетнила.