Решат Нури - От устните към сърцето

— Какъв потискащ ден, Ламия ханъм. В този час вече се е смрачило… И аз като вас изпитвам някакво неразположение… Вие пооправихте ли се?

Ламия отново не отговори. Беше подпряла на канапето до нея дясната си ръка и бе опряла челото си върху китката.

Това не беше естествена поза. Раменете и леко потреперваха, лявата й ръка висеше до нея.

Ведат се размърда угрижено на мястото си.

— Вуйно, не сте ли добре?

Ламия не отговори отново. Ведат се приведе към нея, докосна я по рамото, повтаряйки въпроса си. Внезапно опряната на канапето ръка на младата жена се отпусна и тялото й се търкулна безжизнено на пода.

На Ведат му хрумна да я прегледа, но като в някакъв кошмар не можеше да движи ръцете си. Заозърта се смаяно наоколо. Стаята ставаше все по-тъмна и по-дълбока, като кутия, в нея отекваше далечно глухо ехо от звуци. С вперени в този мрак очи, той се изправи пред мангала, пред сините пламъци, все още припламващи над горящите въглища. Тогава проумя какво се бе случило, поиска да изкрещи, но бе изгубил гласа си. Със сетни сили направи няколко крачки към вратата. Неочаквано се препъна в нещо. Но докато падаше, ръката му бе докопала дръжката на вратата и с един силен напън беше успял да я отвори.

Цялата нощ Ламия не беше на себе си. Тялото й изгаряше, от време на време бълнуваше нещо неразбираемо.

Когато на следващата сутрин се пробуди от тежкия си сън, забеляза, че времето бе се оправило. Небето бе придобило цвета на мокри теменужки. Върху снежната, простираща се докъдето ти стига погледът гледка, се изливаше бляскаво пролетно слънце.

Младата жена бе отпаднала и уморена. От снощната й криза обаче не бе останала и следа. Тъкмо напротив — в душата си усещаше нещо свежо и леко като тази красива утрин.

Поиска Мебруре от безмълвно шиещата до прозореца леля Емине, взе детето в леглото си и го среса. По някое време в стаята бе влязла Макбуле. Ламия очакваше да я прегърне, да приседне на кревата й и тя да й разкаже с преувеличения вчерашната случка. Тази сутрин обаче младата девойка изглеждаше унила и кротка. Бе здраво вързала на главата си бяла забрадка. Рядко отговаряше на въпросите на Ламия, после, използвайки като предлог някаква работа, излезе от стаята.

Не се виждаше никакъв и Кемал бей. Ламия беше озадачена от нехайството на съпруга си и на заварената си дъщеря. Попита леля Емине къде е майорът и научи, че бил излязъл необичайно рано.

Малко по-късно младата жена се надигна от леглото си и обикаляйки стаята, бавно започна да се облича. По някое време й се стори, че чува долу гласа на съпруга си. Открехна вратата и се заслуша. Неговият глас беше. Със суров глас Кемал бей хокаше дъщеря си в долната стая. Макбуле му отговаряше нещо, но не се разбираше какво казва, понеже говореше много тихо.

Ламия бе започнала да се бои от нещата, които чу и видя тази сутрин. Бавно се спусна долу, влезе в стаята, където се намираха те.

Щом я видяха, бащата и дъщерята млъкнаха. Макбуле извърна глава и напусна стаята. Кожата й беше по-бледа, отколкото преди малко, очите й бяха зачервени.

Майорът току-що се беше прибрал и още не бе съблякъл палтото си. Много студено попита:

— Как си? Всичко ли ти мина, слава богу!

За да не бъде принуден да гледа жена си в очите, бе извърнал глава към прозореца и бърчеше вежди.

Ламия, опитвайки се да прикрие безпокойството си, попита:

— Какво й е на Макбуле?

— …

— Нещо притеснява ли ви?

— …

— Плашите ме, Кемал бей… Кажете, за бога, какво има?…

Майорът, с все така свъсено лице, се отправи към вратата, държейки се все така неумолимо и хладно:

— Нищо… По-късно ще поговорим…

Ламия му пресече пътя.

— Не, Кемал бей… Виждате, че се притеснявам. Не ме измъчвайте…

Ламия не знаеше какво да мисли за упоритото мълчание на съпруга си, през ума и минаваха какви ли не лоши предположения. Внезапно се сети за Ведат. Сутринта леля Емине й бе казала, че й него го сполетяла злополуката заради въглищата, че от вчера й той бил на легло. Да не би той да е по-тежко болен? Или пък… Тази мисъл така я развълнува, че не се удържа и очите й се изпълниха с голямо страдание и страх:

— С Ведат бей… Да не би да се е случило нещо с Ведат бей?

Възнамеряващият да излезе майор се извърна гневно. Лицето му се сгърчи, почервеня, очите му запламтяха. Аха да каже нещо остро, но се въздържа. С принудено спокойствие попита:

— Вече не си ли болна? В състояние ли си да ме изслушаш?

Ламия бе побеляла като пепел. Отвърна му разтреперана: