Решат Нури - От устните към сърцето

От известно време Ведат лекуваше приятел на вуйчо си. На един обяд Макбуле реши да го накара да говори.

— Махмуд бей има дъщеря на моята възраст… Прилича на баща си… С маймунското си лице…

Ведат се засмя:

— Извинете, млада госпожице, всеки път, когато отивам у тях, срещам Небиле ханъм… Като бонбон е… А с тия сладостни очи, с това тяло…

Майорът започна да се шегува:

— Ако си я харесал, да я поискам за теб, Ведат…

Макбуле внезапно избухна. Изкара си гнева на баща си:

— Браво, татко… Точно тая кокотка ли намери?… Да, красиво е тялото на момичето… При това е такава безсъвестна интригантка… Но щом Ведат бей я харесва… Аллах да го благослови… Впрочем мъжете вкус нямат…

Една вечер Макбуле бе изпратила Ведат до външната врата и разделяйки се с него, го беше поканила с думите: „Утре съвсем сама ще направя сладкиша… Непременно ще дойдете, нали?“

Дойде следващият ден, времето за вечеря наближаваше, а Ведат не се появяваше. Макбуле, нагиздила се като за сватба, го чакаше на прозореца, изгаряше от нетърпение. Знаеше, че Ведат ще бъде у Махмуд бей.

Кемал бей седна на трапезата и каза:

— Деца, Ведат няма да дойде… Хайде, ние да започваме.

Младото момиче гневно отвори прозореца и с начумерено лице отговори:

— Боли ме главата, няма да ям.

— Отдавна съм разбрал — обади се майорът, — че туй момиче е неприветливо, ама не мога да го разбера.

— Така ли? Не знам — повдигна рамене Ламия.

Привършваха с вечерята, неочаквано на вратата се потропа, Ведат влезе разтревожено.

— Значи с право съм се боял… За малко да остана гладен. Дърдоркото подхвана едни приказки… А Макбуле къде е?

— Главата ли я боляла, друго ли имало… — отвърна майорът. — Някакви глупости, ама не разбирам.

— Човек отказва ли се от храната заради главоболие?… Нека дойде, ще й дам нейното лекарство… Къде е, в стаята си ли е?…

Понечи да се качи горе. Ламия се изправи.

— С ваше позволение… Аз ще я повикам.

Макбуле бе заключила вратата. Отначало не отговори на Ламия, после с гневен глас попита:

— Какво има?

— Хайде, Макбуле, ела… Ведат бей чака… После ще се разсърди…

Макбуле ядосано се покри презглава с юргана.

— Като се сърди, да се сърди… Няма нужда… Да му е сладко.

Ламия се върна в трапезарията с лека усмивка и само каза:

— Ще трябва да е заспала.

Повече обяснения мъжете не желаеха, подхванаха други приказки.

Тъкмо когато ставаха от трапезата, вратата се отвори.

Влезе Макбуле със сърдита усмивка върху начумереното си лице. Беше се преоблякла наново, беше се сресала набързо. Виждайки състоянието й, досущ като на настървил се за бой петел с почервенял клюн, Ведат не се въздържа и шумно се разсмя.

— Леле, млада госпожице, каква е тая физиономия?… Какво е това състояние?…

Макбуле отвърна гневно:

— Каквато ми е физиономията, такава си е… Вие по-добре си вижте вашата физиономия.

Вървеше, без да гледа, и бе настъпила крайчеца на подноса за храна, намиращ се на пода. Внезапно се разнесе шум от купи и чинии.

Майорът вече не се сдържа:

— Ах ти, неприветливо същество такова… Ако ти хвърля един бой, ще видиш ти… Ама че гадни навици е придобила… Мъж ли иска, що ли?

Ужасният укор, който чу пред Ведат, тъкмо когато възнамеряваше да пококетничи, засегна гордостта на Макбуле. Не намери смелост да отговори на баща си. Покривайки с длани лицето си, изхвърча от стаята. Бързешком се заизкачва нагоре. Но щом стигна до средата на стълбището, я хванаха нервите. Просна се върху едно от стъпалата, започна да рита с крака и да крещи със странен глас: „Олеле, припадам, задушавам се, умирам… Ай, ай, ай… Олеле, олеле, олеле…“

С лампи в ръцете, с чаши вода се затичаха всички вкупом. Хванаха Макбуле за раменете, за краката и я отнесоха в горната софа.

Ламия положи главата й върху коленете си, пръскаше я с вода, разтриваше китките й; майорът, държейки лампата отдалече, казваше: „Аллах да те накаже!“, а Ведат не смогваше да възпре смеха си при тази ситуация.

Малко по-късно Ламия и Ведат бяха останали сами. Спогледаха се и се разсмяха. Младият мъж погледна многозначително и попита:

— Какво ще кажете за това, вуйно?

Ламия повдигна вежди с неискрена изненада и отговори:

— Не знам… Няма настроение вероятно…

— И защо?

— Кой знае?

— Вие нищо ли не сте забелязали?

— Не…

И двамата бяха се умълчали. Ведат се преструваше на зает с правенето на лодка от лист хартия. Ламия го поглеждаше от време на време, искаше нещо да каже, но не се осмеляваше. Накрая с потреперващ глас изрече: