Решат Нури - От устните към сърцето

— Вуйно, да не би да се е случило нещо с някой от нашите?

От радост и вълнение младата жена не можеше да говори. Госпожа Мардик отговори вместо нея:

— Чули, че си ранен и си в болница…

— Аз ли? Кой изфабрикува тая глупост? Вуйчо ми знае ли, вуйно?

С глава Ламия каза „не“, а после продължи на пресекулки:

— Бях на гости, там го чух… Не исках да уплаша вуйчо ви… Начаса дотичах тук… Ах, Ведат бей, колко се уплаших… Най-добре ще е страхът да си остане за мен… Значи са излъгали…

Тялото й още трепереше, очите й проблясваха в сумрачната светлина на преддверието.

Ведат отвърна през смях:

— Не е съвсем лъжа… Но са ви го разказали с деветдесет и осем процента преувеличение. Нещото, наречено рана, не е нищо повече от една драскотина…

Каза това и протегна ръката си, а Ламия изпищя. Дясната длан на Ведат бе превързана с бинт. Нещо, което не бе забелязала дори госпожа Мардик.

Младият мъж продължаваше да говори в обичайния за него шеговит маниер:

— Какво ще стане с моето ловуване?… Стреляйки, притиснах дланта си до спусъка… Кожата малко се пообели, процедиха се, естествено, десетина капки кръв… На връщане се отбих в аптеката, купих бинт… Да бяха се постарали още малко, и „мъртъв“ щяха да ме изкарат… Ама вие, вуйно, действително сте се притеснили…

Ламия се канеше да си тръгва. Госпожа Мардик я възпря:

— От толкова далече сте дошла… Поне дъх си поемете…

Младата жена се заколеба.

— Ще закъснея… У дома вече може и да са чули… Вуйчо ви и Макбуле ще се разтревожат…

Ведат я подкрепи:

— Да, да, не закъснявайте!

Но госпожа Мардик продължи да настоява:

— Какъв домакин си, а, Ведат бей… Само за пет минути… Ще ти направя пресен чай… Не трябва ли да почерпим с чаша чай и госпожата? А и виж колко е премръзнала… Поне малко да си постопли лицето и ръцете…

Ламия бе доста премръзнала. Трепереше, потраквайки от време на време със зъби, с дъха си сгряваше посинелите си пръсти.

Госпожа Мардик ги покани в гостната си, взе от калдъръмения двор мангала и го пренесе вътре.

— Вие се постоплете… Аз ей сегичка ще приготвя чая — каза тя.

Възрастната жена отваряше тази стаичка единствено за много драги гости. Тук се намираха най-ценните й вещи и скъпите спомени, останали от съпруга й. Ведат се бе настанил на канапето, покрито с лилав атлаз, изкърпен на протритите места с парченца зелен плат.

Ламия взе една ниска табуретка и седна до мангала. Щом съзря огъня, възкликна, докато разтриваше пръстите, които я наболяваха:

— Аллах да благослови стопанката на дома… Щях да измръзна.

Стените бяха покрити с „килими“, изработени от какви ли не памучни кръпки, напомнящи по формата си на муска. Госпожа Мардик бе окачила върху тези „килими“ какво ли не — семейни фотографии, снимки от вестници, от книги.

Снижавайки гласа си, Ведат занарежда:

— Моята хазяйка е сериозна антикварка… Не си представям по-забавен и по-смешен музей на света от тази стая… Само се огледайте наоколо… Това нещо с дългата дръжка е някакъв вид лъжица… С нея чешела по гърба покойния си съпруг… Тая подкова е от мулето, което майка й яхнала, когато станала булка… Тая дървена кутия навремето дядо й пълнел със злато… Тя ми разказа едно по едно за всичко това.

Като наближи време госпожа Мардик да внесе подноса с чая, Ведат смени темата на разговора, заговори за Макбуле.

Забавляваше се изтънчено с лекомислието и невъзпитанието на братовчедка си, имитираше тъй добре някои състояния и поведението на Макбуле, че младата жена не успяваше да възпре смеха си. Все пак, възползвайки се от случая, бе започнала да защитава момичето:

— Колко сте безчовечен, Ведат бей… Макбуле не е лошо момиче… Малко е вятърничава, малко е простодушна… Но вие ще можете да я възпитате както пожелаете… Пък и после, помислете само колко силно ви желае горкичката… като гледам как страда, и аз страдам.

Докато говореше, Ламия притискаше от време на време слепоочията си.

— Не сте ли добре? — запита Ведат бей, прекъсвайки я.

— Главата ми натежа, пред очите ми леко се мержелее… Не е нещо сериозно… Ще мине… Вероятно е резултат от преживените преди малко страх и вълнение.

Пак бе подхванала темата за Макбуле. Сега и Ведат говореше солидно и сериозно, подробно обясняваше защо не може да се ожени за това момиче.

Младият мъж беше изгубил ведростта и жизнеността си отпреди малко. И той усещаше силна болка в главата си и някаква отмала в тялото. И протягайки се леко, каза: