Решат Нури - От устните към сърцето

— Нищо ми няма… Заповядайте…

— Отговори откровено на въпросите ми… Каква работа имаше вчера там, в неговата къща?

— Каква работа имах ли? Ведат бей, естествено, ви е казал… Вчера, като бях на гости, чух, че…

Майорът я прекъсна:

— Не съм го виждал… За тези събития съвсем открито питам теб… Отговори, без да криеш нищо…

Едва тогава младата жена осъзна какви подозрения са завладели съпруга й. Събитията от вчера бързо преминаха пред очите й. Майорът имаше право за подозрението си. Какво щеше да прави сега, как би могла да докаже, че нито тя, нито Ведат са извършили някакъв грях? След като бе преживяла толкова нещастия, защо бе постъпила тъй необмислено?

Реши, че ако разкаже случката както си беше, Кемал бей може би щеше да се сдобие с мъничко вяра. Възпря сълзите и протестите си. Заговори смаяно и натъжено, използвайки всичките си сили, за да не пропусне нито един момент. От време на време повдигаше към съпруга си своите навлажнени и трескави очи. Майорът слушаше с безчувствено спокойствие, но не можеше да повярва. Върху побелелите му устни се бе загнездила горчива усмивка, в упорито извърнатите му към прозореца очи — отчаяна убеденост. Ламия проумя, че каквото и да стори, не би могла да премахне подозрението в душата му, спря да говори насред историята си и заплака от безсилие, от безнадеждност.

Майорът изчака с ледено мълчание да стихнат сълзите на жена му и заговори бавно:

— Ламия… Това е излишно… Трябва да поговоря с теб много сериозно… Нашата женитба бе нещо необмислено… Няма как да се отрече… Приехме я, но действахме, ти — като едно дете, аз — като един наивник… Ти от най-ранна възраст си преживяла големи беди… Аз не можах да се противопоставя на остарялото си сърце… С две думи, получи се нещо необмислено… Аз, Ламия, съм състрадателен, почтен човек. Не проговорих, не се издадох. Но само Аллах знае колко се срамувам, че се ожених за трийсет години по-младо от мен момиче… Не мога да погледна в очите приятелите си в Кютахия. Ако двама души си говорят в някое кафене, аз си въобразявам, че одумват мен. А и те ревнувам. Изобщо не си усетила, нали? Защото аз си знам колко усилия положих, за да го скрия от теб. Подозирах ли те, че ще ми причиниш някоя злина? Опазил ме Господ… Не си го и помислях. Казвах си обаче — аз съм състрадателен, разумен човек. А ти си млада, красива…

Някой ден сърцето ти все ще затупти за някого и ще си тръгнеш. Когато умра, все ще обикнеш някой друг. Както си обичала и преди. Разбираш ли, дори нищичко да нямаше, аз пак те ревнувах. Всичко бих могъл да изкажа. Ако искаш истината, не се бях зарадвал дори от пристигането на Ведат… Но щеше да бъде твърде грозно, твърде позорно да се усети това ми подозрение… Неговата красота, неговата веселост ме потискаха, смазваха ме. Преди няколко седмици Макбуле се изпусна и каза: „Изглежда жената, която харесва Ведат бей, е Ламия.“ Дъщеря ми не знаеше каква рана отваря в сърцето на баща си с тези си думи. Накрая и вчерашната случка. Втурнаха се тук разтревожено жандармерист и възрастна жена и разказаха за случилото се… Димът от въглищата навредил на Ведат и на теб… Животът и на двама ви бил в опасност. Макбуле закрещя: „Ламия уби Ведат… Знаех, че се обичат…“ Още се чудя как не умрях в същия миг. С две думи, от вчера цяла Кютахия се набърка. Разправяли: „Докторът заточеник и съпругата на майора се затворили в една стая и сами се отровили, искали да умрат в прегръдките си…“ Имате ли вина наистина, нямате ли? Не знам… Може случката да е такава, както я разказваш ти… И, естествено, е… Все пак след всичко това няма никаква възможност да продължим да живеем заедно… Вече не мога да те приютявам в дома си… Дори и Ведат, както самата ти, умря за мен. Познавам себе си като човек, живял праволинейно цял живот, така че не желая на моята възраст да ме постигне подобна участ… Какво да се прави, и това ми било писано. Впрочем рано или късно щеше да се случи. Поначало не вярвам в щастието. Казвах си: „Това не може да продължи, няма лъжа, няма измама, старче, не е възможно в края на краищата да стане твое толкова красиво и младо създание.“ Най-сетне ме споходи онова, от което се боях.

Възрастният майор се беше стоварил върху едно от канапетата до вратата и бе обхванал с ръце главата си.

Ламия понечи да падне в краката му, да го умолява. Той обаче с рязко движение на ръката си й посочи вратата и с глух глас изрече:

— Остави ме сам, за бога.

— Ламия ханъм, може ли да се видим за няколко минути?