Решат Нури - От устните към сърцето

— Ведат бей, аз се смятам за майка на Макбуле, нали?

Младият мъж поклати глава и сякаш забавлявайки се, отговори:

— Има ли съмнение, ханъмефенди?

— Каквото и да е, аз съм нейна майка, Ведат бей. Мой дълг е да мисля за Макбуле като за своя дъщеря… Затова ви моля, нека не ви изглежда странно онова, което ще ви кажа… Сега аз да ви попитам… И вие ли нищо не сте забелязали?

— Не. Какво например?

— Как така? Невъзможно е…

С усмивка, подсказваща, че добре разбира целта й, той отговори:

— Може би, но щом сте започнали… Продължете… Няма ли да ме попитате нещо?…

— Усещам, че дъщеря ми би иска…

— За съжаление май е така, Ламия ханъм… От известно време и аз го усещам… Какво ще кажете вие за това?

— Какво да кажа?… Ако и вие я искате, ще бъда много доволна… Естествено, бих желала да ви стана тъща…

— Не ви ли наричам „тъща“ и сега? Ами Мебруре?

— Моля ви, Ведат бей… Нали говорим сериозно?…

— Възможно ли е да се говори сериозно за брака ми с Макбуле, Ламия ханъм?… Мислите ли, че съществува такава възможност?

— Защо да не съществува?… Горкото дете много ви иска.

— Добре, но това е недостатъчно… Първо аз съм такъв човек, че… Дори е смешно да изтъквам причина за тази невъзможност…

— Така е, но всички ние се оказваме в трудно положение, Ведат бей…

— Да, вярно е… Аллах да ни накаже… Ако намеря някакъв изход и избягам от тук, работата ще се улесни, но… Поне трябва да спра с посещенията си…

— Как ще стане? Вуйчо ви няма ли да се усъмни?

— Естествено, ще се усъмни… Ай, ай… Ще притесним горкия човек… Ех, вироглаво момиче, ех… Нямам друг избор, Ламия ханъм… Ще използвам работата си като повод и ще разредя посещенията си.

Ламия каза натъжено:

— Горката Макбуле. Кой знае колко ще страда…

— Може би това не е нищо повече от мимолетен каприз, Ламия ханъм… Къде е влюбената Макбуле?

Ведат доста поразреди посещенията си в дома на вуйчо си. Обясняваше, че е зает с писането на медицинска книга, че един-два пъти седмично ходи на лов с приятели.

Макбуле бе усетила, че и книгата, и ловът са единствено предлози. Лудостта й, капризниченето й от ден на ден нарастваха. Непрестанно досаждаше на Ламия с безпочвените си оплаквания: „Ти не мислиш за мен… При добро желание би намерила изход за моето страдание!“

Макар пролетта да наближаваше, времето изобщо не се оправяше, все още валеше сняг.

Един ден Ламия беше отишла да се поинтересува за състоянието на болна съседка. Възрастната жена, която срещна там случайно, между другото й съобщи лоша вест.

— Ей, чухте ли? — попита жената. — Тая сутрин по време на лов станала злополука… Нали има един заточеник — доктор, дето живее при госпожа Мардик… Та той бил ранен, отвели го на носилка в болницата…

Ламия издаде лек писък, внезапно смени цвета на лицето си и попита:

— Наистина ли, госпожо?… Как са го улучили?… Раната тежка ли е?…

— Не знам, момичето ми… И аз го чух от булката на нашия пълномощник…

Стопаните на дома предложиха да изпратят някого до болницата.

Ламия обаче, казвайки, че няма да изтърпи дотогава, си тръгна. Най-напред бързо пое към къщи. Трябваше да съобщи на Кемал бей и на Макбуле за злополуката. По пътя обаче си каза, че това няма да е съвсем правилно. Ако раната на Ведат не се окаже сериозна, напразно щеше да уплаши съпруга си. Пък и Макбуле можеше да се притесни повечко, да се ядоса прекалено много и съвсем да ги обърка. Налагаше се, преди да се прибере, да получи отнякъде сведения. Госпожа Мардик със сигурност вече бе научила за случилото се.

На един ъгъл Ламия промени пътя си. Забърза се към къщата, където живееше Ведат. Наближавайки, сърцето й затуптя силно при мисълта да не получи тъкмо обратната вест, очите й се замъглиха, не знаеше къде стъпва.

Госпожа Мардик разпалваше с огромно сламено ветрило мангала в калдъръмения двор. Като видя по някое време Ламия да влиза, се учуди и слагайки ръце на кръста си, каза:

— Какво става, ханъм?… Дай боже вестта да е добра!…

Младата жена положи ръце върху гърдите си, за да овладее вълнението си.

— Госпожо Мардик… Не сте ли чули за злополуката?

Възрастната жена още повече се зачуди:

— Каква злополука?…

— Ранили са Ведат бей по време на лов. Откарали са го в болницата, но тук не са съобщили. Какво да правим?

Госпожа Мардик се изсмя високо, после се провикна по посока на стълбището:

— Ведат бей… Слез долу… Виж кой е дошъл!

Зървайки сред калдъръмения двор Ламия — цялата бе потънала в сняг и кал, а гласът й и дъхът й сякаш бяха секнали, — направо занемя.