Решат Нури - От устните към сърцето

Макбуле беше момиче с особен нрав. На всеки два месеца се влюбваше от разстояние я в някой познат, я в някой от мъжете, които беше видяла, дълго се жалваше на Ламия, плачеше и нареждаше: „Ако татко не ме даде на него, ей богу, ще умра.“

Ламия първоначално се дразнеше. Това, че Макбуле тъй лесно говореше за подобни неща, без да я почита, бе засегнало „майчината“ й гордост, а като майка бе започнала да се възприема на сериозно. После обаче пък се бе притеснила да не се разядоса Кемал бей, щом научи за тия работи. Невъзможно бе да се справи със своенравно същество като Макбуле. Имаше си и добрата страна, когато момичето обикнеше някого. Ставаха младоженец и младоженка единствено пред самата нея, никой от всевъзможните господа нямаше и представа, че е обичан. Дори ако случайно някой подхвърлеше нещо на улицата, начаса се извръщаше, сърдеше се и се разправяше като капризна ученичка. Като чу името Наил, Макбуле смръщи лице и каза:

— Аз не говоря за Наил, како. Какво да правя, той е един нещастник…

Ламия пак се усмихна.

— Тогава за лейтенанта от пехотата Рефик бей, но знаеш, че Рефик бей си има годеница в Истанбул.

С нацупено лице Макбуле каза:

— Ох, како… Аз за Рефик бей ли говоря?

— Тогава за кого?…

Младото момиче сведе поглед. И опитвайки се да откъсне един възел от тъмносинята вълнена жилетка на Ламия, изрече:

— Обичам Ведат.

Ламия занемя. И сякаш боейки се някой да не чуе думите й, отвърна:

— Ведат ли обичаш? Ех, Макбуле, какви си ги свършила само, разбираш ли какви ги говориш?

Готова да се разплаче, Макбуле се хвърли и я прегърна през врата.

— Какво да правя, какичко… Сърце е това… Не можеш да му заповядаш. За бога, како Ламия, дай ми някакъв съвет… От теб зависи… Честна дума, ще умра…

Това накара Ламия дълбоко да се замисли. Затвори вратата на стаята, после заговори със сериозен, загрижен глас:

— Макбуле, знаеш, че съм ти като майка донякъде… Ако онова, което наричаш любов, излезе преходно като останалите… Мълчи, не ме прекъсвай… Ведат бей в този дом за всички ни е като брат… Ако усети нещо, да не дава Господ, за срам ще станем.

С гневно нетърпение Макбуле тропна с крак.

— Ох, како Ламия… Ти не разбираш. Казвам ти, че съм луда по него… Искам да стана съпруга на Ведат… Една красива сватба тук… После, когато замине за Истанбул, ще ме отведе… Ех, че хубаво… С татко ще ни гостувате в Истанбул… С миличкия ми Ведат кой знае какви гощавки ще ви подготвим…

Ламия се засмя неволно и я прекъсна:

— За бога, престани с тия детинщини, Макбуле, рибата е още в морето, не се обнадеждавай отсега…

— Ведат нали ме обича, како Ламия?… Не съм толкова грозна… Кажи, како Ламия… Хайде…

Стискаше грубо Ламия в ръцете си, прегърна я насила и обикаляйки из стаята с нея, продължи да я умолява:

— Ведат ме обича, нали? Кажи!…

— Престани, Макбуле… Душата ще ми извадиш. От къде да знам аз?

— Какичко, по-близък човек от теб си нямам… Това само ти можеш да го знаеш.

— Аз ли мога да го знам?… Ти полудя ли, Макбуле?

— Ти си по-умна от мен, какичко… Какво да направя, за да ме обикне Ведат? Какво да говоря? Как да се обличам? Да е чужд, лесно… Отдалече ще му дадеш някакъв знак, ако ти е трудно… Ще изпратиш писмо и нещата ще се уредят…

Ламия не можеше да сдържа смеха си.

— Ти си по-голямо дете, отколкото мислех, Макбуле…

Придобило кураж от тия й думи, момичето я заля с нови молби:

— Какичко Ламия, агънцето ми… Ти го поразпитай… Да видим какво мисли за мен… Какво не харесва у мен… И аз ще се държа както той иска… А може пък, дай боже, и той да ме обича… Ще ми направиш ли това добро, какичко? Какво толкова… Ако ти обичаш някого, аз за тебе… Ах, ах, ах, какви ги говоря… Разкайвам се… И бездруго съм с половин ум, сега и той изчезна.

Ламия бе заявила открито на Макбуле да не очаква помощ от нея за тая работа. Младото момиче обаче не я оставяше на мира, насила я заключваше в някоя от стаите и с часове я принуждаваше да я слуша, плачеше и целувайки лицето и ръцете й, продължаваше да я умолява.

Беше измислила, след като спря да разчита на Ламия, комичен и опасен вариант. Да пусне в джоба на Ведат писмо, да изпрати съобщение по леля Емине и да поговори с братовчед си открито…

Ламия знаеше, че Макбуле няма да се спре пред подобна лудост, и се притесняваше да не се получи някоя срамотия. Всички вкъщи бяха започнали да забелязват необичайното поведение на момичето. Гневеше се, отнесено и невнимателно чупеше и хвърляше всяка вещ, която му се изпречеше, а останеше ли само, на висок глас четеше газели 32 32 Газели — източно лирическо стихотворение. — Б.пр. . Сегиз-тогиз започваше да играе ролята на кокетна девойка пред Ведат. Без всякакъв повод се разкрасяваше, гримираше се и, държейки се странно, се опитваше да води с него сериозни разговори. Понякога Ведат изобщо не забелязваше тази й странност, а понякога се подиграваше с нея. Тогава на Макбуле й кипваше; и тази сцена, започнала като любовна, тя я приключваше с детинска караница.