Решат Нури - От устните към сърцето

Същата нощ обаче с изненада установи, че не страда по-силно, че печалното настроение не надхвърли леката и неясна тъга, която бе изпитала през деня.

На другия ден, забелязвайки, че сърцето й е съвсем спокойно, си каза: „Защо ли не страдах толкова силно?… Нима не го обичам както преди?… От това измъкване няма… Ще го обичам, знам, ще остана вярна на тази любов до смъртта си… Изглежда, съм попривикнала с болката… И по тази причина не страдам толкова силно… Човек свиква с всичко… Така е по-добре, естествено…“

Нея година зимата беше люта. Кютахия седмици наред не бе виждала слънце, улиците бяха станали непроходими от снега и калта. Доктор Ведат се отбиваше всеки ден у Кемал бей, в дома си се прибираше след полунощ. Възрастният майор повтаряше едно и също. Пристигнеше ли Ведат, казваше: „Влез, господарю-слънце… Дойдеш ли, вкъщи сякаш изгрява слънцето.“ И действително беше така. Благодарение на неговата ведрост, духовитост и забавен хумор изобщо не се усети как мина зимата.

Ведат се държеше с децата като дете, с възрастните като възрастен. С часове играеше на снежни топки в градината с Макбуле, слагаше Мебруре на раменете си и тичаше с нея из софата, понякога дори помагаше на леля Емине в кухнята.

Веднъж, прегръщайки леля Емине, й бе казал: „Изгарям по теб, лелче!“ А възрастната жена, неразбираща от задявки, се бе разкрещяла: „Леле, божке, отиде ми честта!… В тая къща за мен сигурност няма… Не мога да остана тук!“

Вечер седяха с майора на дивана до печката и с часове играеха на дама, на табла, на скамбил.

Един ден Ведат не се появи никакъв, два пъти пращаха човек до дома му, узнаха, че същия ден отишъл да се срещне със свой приятел — чиновник, пристигнал от Истанбул.

Вечерта, преди да си легнат, пак се отби у тях. Изглеждаше неимоверно весел и доволен. След като съблече побелялото си от снега палто, измъкна от джоба си смачкан плик и победоносно го размаха в ръката си.

— Да живее свободата! — извика той. — Връщам се в Истанбул…

Радостната вест внезапно оказа ледено и болезнено въздействие. Майорът, изпълнен със съмнения, каза: „Недей, за бога… Недей, душко… Лъжеш!“ А Макбуле заудря с ръце по коленете си, надавайки крясъци и писъци. Ведат се разсмя високо.

— Ех, че егоистични хора, Господи. Готови са да остана заточен тук с години заради собственото си удоволствие!…

Усмихвайки се, майорът промени смисъла на думите си:

— Не, не заради това… Стана някак внезапно и… От кого го научи?

За да сгрее почервенялото си от студа лице, Ведат открехна вратичката на печката и продължи:

— От влиятелен колега… Все пак не е съвсем сигурно… Не гледайте, че ви го съобщих така категорично… Известно е, че обичам да преувеличавам… Направили са постъпки за мен пред министъра на вътрешните работи… И той най-сериозно обещал, че ще се заеме със случая… Засега толкоз…

Макбуле си пое дълбоко дъх и не виждайки никаква необходимост да прикрива радостта си, каза:

— Държавните мъже много обещават, ала кой от тях си удържа на думата?

Майорът и Ведат пак бяха подхванали таблата. Макбуле, както обикновено, бе подпряла главата си на рамото на баща си и наблюдаваше играта.

Ламия се бе оттеглила с плетивото си до лампата. Поглеждайки от време на време с крайчеца на окото си Ведат, си мислеше: „Ако Ведат бей си тръгне, и аз ще се натъжа доста… Говореше ми понякога за Него… Боже, колко съм Го обичала… Ако не Го обичах толкова, щях ли да обърна внимание на това?“

На другата сутрин Ламия забеляза, че Макбуле се държи особено. Момичето непрекъснато обикаляше край нея, сякаш не му достигаше кураж да сподели нещо. По някое време се качи в килера, за да занесе дрехите за пране на Мебруре. Щом слезе долу, отново видя Макбуле пред себе си.

— Како… Како Ламия — изрече боязливо момичето.

За пръв път, откакто се беше омъжила за Кемал бей, се обръщаше така към нея.

Ламия я погледна внимателно.

— Какво ти е, Макбуле? От сутринта те наблюдавам… Не се отделяш от мен…

— Нищо… — трепна внезапно момичето. — Съвсем нищо… Сякаш…

Като истински зряла жена Ламия попита:

— Хайде, момичето ми… Каквото имаш да казваш, казвай го.

След кратко колебание, Макбуле набра смелост.

— Како… Аз обичам.

Беше го изрекла тъй особено, че Ламия едва се въздържа да не се разсмее и я перна с пръст по бузата.

— Нали се кълнеше, че повече няма да изговаряш името на Наил бей, каза ми: „Отвращава ме вече!“