Решат Нури - От устните към сърцето

Майорът гневно му възрази:

— Какво е това?… Вуйчо ти има къща, а ти ще ходиш в хотел ли? За нищо на света няма да се съглася… Това означава, че не ме зачиташ… Срамота, Ведат, срамота!

Сърдеше се и Макбуле; с увещания и клетви се опитваше да го спре. Но лекарят им възрази:

— Не може… Приятели имам. При това се знае, че ние още не сме свободни… Полицията ни отведе в хотела под брой… Закъснях, ще решат, че съм избягал, ще си навлека неприятности… Впрочем шансът днес е на моя страна…

След тези думи майорът и дъщеря му се отказаха да настояват повече. Ведат напусна къщата с обещанието, че на заранта ще дойде отново.

Ведат живееше в къщата на възрастна арменка от Одрин. Кемал бей беше пожелал да го настани в своя дом, за това бе настоявала и Макбуле.

Младият лекар обаче не се беше съгласил и изтъкна неочаквано оправдание: „В Истанбул се пошлях доста… Ще ми се да се възползвам от принудителния си гурбет, за да почета, за да поработя… Остана ли тук, Макбуле ще ме подвежда и ще обърнем всичко на шега и на смях.“

Същинската причина обаче за желанието му да живее отделно беше новата му вуйна. Не знаеше що за жена е. В Истанбул поклюкарстваха доста, като узнаха, че майорът се е обвързал с жена, убила някакъв мъж. Пък и си каза, че всеки възрастен мъж, оженил се за толкова млада жена, става подозрителен към всичко.

Все пак изтъкнатото от него оправдание не беше напълно невярно. Макар да изглеждаше прекалено весел и лековат, Ведат бе трудолюбив човек, бе неуморен изследовател. Хората, които си въобразяваха, че този лекомислен младеж се е появил на белия свят само за да се смее и забавлява, направо се смайваха, като видеха как седмици наред се затваря в библиотеката си.

Ведат често гостуваше на вуйчо си и понеже по нрав бе непринуден, духовит и приятен човек, постепенно успя да накара и Ламия да привикне с него.

Обратно на Макбуле, която наричаше Ламия „мамо“, той я наричаше „тъща“ и отсега се кандидатираше за жених на Мебруре.

Първоначално не мислеше нищо хубаво за Ламия. В Истанбул беше имал връзки с какви ли не хора, пък и професията му не му позволяваше да храни илюзии по отношение на хората. Тази жена, която се бе омъжила за вуйчо му като победен от страстта на тъжната старост човек, нямаше начин да не е нещо долно. Някакво бездомно създание с птичи мозък, което и представа си няма как би могло с малко възпитание да шлифова низостта и неморалността си.

Дори и след като я беше видял, не бе променил мнението си за нея веднага.

Не хващаше вяра на простодушното, стеснително поведение на Ламия, на невинните й очи и си казваше: „Ти си по-лукаво и по-пропаднало нещо, отколкото очаквах! Ако живееше в Истанбул, щеше да се радваш на по-голям успех!… Добра комедия разиграваш… И аз тъпо те наблюдавам, правейки се, че ти вярвам… Но изобщо не се притеснявай… Рано или късно ще те разоблича… Ние колко такива, че и по-опасни от теб сме виждали… Колкото и сполучливо да изпълняват ролите си, все някой ден току изпуснат някоя дума, издадат се с някой жест на тялото и цялото им минало излиза на бял свят като пред огледало… Някой ден и теб ще те разоблича, естествено…“

Дните минаваха, Ведат обаче не откриваше нито едно от състоянията, които с боязън очакваше да разкрие, и се изпълваше със съмнения: „Дали пък горката жена не е някакво рядко изключение? Действително ли е морално чиста, невинна клетница, каквато изглежда?“ На няколко пъти с ловки въпроси се бе опитал да я накара да проговори за миналото си, но не бе успял да научи нищо повече от онова, което знаеше.

Един ден Кемал бей се оплакваше на племенника си от общината на Кютахия, разказваше му за разправията си с общинските инженери отпреди няколко месеца. На най-вълнуващото място от разказа си той установи, че Ведат не го слуша.

— Ведат, синко, ако ще се разсейваш, не ме мори напразно! — сопна му се той.

Младият мъж се ослушваше какво става долу, чуваше как Ламия си припява тихичко някаква мелодия. И изненадано каза:

— Странно… Откъде ли я е научила вуйна ми?

После, без да дочака отговора на майора, изтича долу. Щом го видя, Ламия, която замислено гладеше на една маса, млъкна. Ведат попита с усмивка:

— Вуйно, откъде научихте това?

— Кое, Ведат?

— Мелодията, която си тананикахте…

Ламия се изненада, почервеня цялата…

— Не знам… Аз ли пеех?

Ведат се разсмя високо.

— Това е нещо фантастично, вуйно… Мелодията, която изпълнихте, е от най-хубавото място в „Черните звезди“, за които споменах… Когато на лунната светлина разговарят принцът и султанът… Вие откъде го знаете?