Решат Нури - От устните към сърцето

Беше привикнала като малко котенце вечер да заспива в прегръдките на Кемал бей. Облягаше русата си къдрава главица на врата му и не го оставяше на спокойствие.

Седналата до масата Ламия — по лицето и русата й коса пробягваха червените отблясъци от абажура на лампата — шиеше.

Готвачката леля Емине, изправила се пред един от отворените прозорци, сочеше към градината. Макбуле, която, пораствайки, ставаше все по-голяма лудетина и все по-палава, се бе покачила на наровото дърво, за да набере нарове. Безобразничеше — смееше се, пееше, хвърляше обелки от нарове и клонки в софата, — разтърсваше от време на време клоните, за да разтревожи и накара леля Емине да се развика, и крещеше: „Ох, падам… Помощ!“

Тъкмо когато след строгия укор на Кемал бей слезе от дървото, на вратата се похлопа. Макбуле викна към леля Емине, която се готвеше да се спусне надолу:

— Не идвай, аз ще отворя.

Вдигайки очи от вестника, Кемал бей попита:

— Кой може да е?… Бихте ли погледнали Ламия?

Младата жена, оставяйки дрехата, която шиеше върху масата, се надигна. Внезапно откъм градината се разнесе ужасяващ писък.

Надвесилата се през прозореца леля Емине, разклащайки свещника в ръката си, започна да крещи:

— Бейефенди, елате бързо… Някакъв е прегърнал Макбуле ханъм!

Майорът бе скочил, бе оставил Мебруре на дивана, и се бе втурнал надолу.

След онази случка Ламия бе като наплашена. Чуеше ли писък, шум, мигом се разтреперваше, краката й се подкосяваха, тялото й настръхваше.

Все още продължаващите писъци на Макбуле и тревогата на леля Емине до такава степен я стреснаха, че не бе в състояние да направи и крачка, покри лицето си с ръце и рухна на стола.

Надвесилата се отново през прозореца готвачка изненадано се обърна към нея:

— Ханъм… Елате тук де… Мъжът, прегърнал Макбуле, май е някакъв гостенин… Ама че работа! И бейефенди го прегърна.

Лека-полека Ламия се посъвзе и се отправи към прозореца. Но нищо не видя. Явно всички моментално бяха влезли вкъщи. Приказвайки и смеейки се, вече се качваха по стълбището.

Ламия се втурна към една от страничните стаи, бутна вратата и се заслуша.

С висок глас Кемал бей укоряваше Макбуле:

— Аллах да те накаже… Крещи ли се така?… Направо ни побърка.

Макбуле, смеейки се глезено, отговори:

— Ех, и ти татко… Само си търсиш повод да ме кориш… Какво да правя… Като го видях изневиделица, се уплаших. Не се сдържах…

Към разправията между бащата и дъщерята се включи и някакъв мъжки глас.

Ламия открехна вратата и погледна. До масата стоеше облечен в черно висок мъж. Лицето му бе обърнато на другата страна.

Единствено по отблясъка от лампата забеляза, че е със светло кестенява коса.

Кой ли беше мъжът, когото Макбуле посрещна тъй радостно, а съпругът й покани тъй фамилиарно в горната софа? Знаеше, че не биха я забелязали в тъмното, и затова се приближи още повече до вратата — слушаше ги и ги наблюдаваше с интерес. Разговаряха прави край масата. Майорът, поставяйки ръце върху раменете на госта, питаше:

— Хайде, разказвай… Кой вятър те довя тук? Ядосвам се на Макбуле, но и аз съм не по-малко смаян от нея… Кога пристигна в Кютахия?…

През това време, дърпайки го за ръката, въпроси задаваше и Макбуле:

— Как е леля ми?… Бюлент как е?… Калфата 29 29 Калфа — икономка, прислуга. — Б.пр. как е?

Гостенинът се смееше весело и звучно.

— На кого да отговоря?… Потърпете… Нека си поема дъх.

Беше се поизвърнал, докато изричаше това. Светъл, младолик, избръснат мъж. Говореше бързо, весело, закачливо, сякаш непрекъснато се шегуваше:

— Преди два часа пристигнах в хотела… Но каква умора… Щях да ви потърся утре… Срещнах обаче някакъв човек, знаеше къде е къщата ви… Приятно е, та има ли по-лесно от това да откриеш човек в малък град…

— Защо не дойде направо у нас?

— С приятели съм. Не можех веднага да се измъкна…

— Дълго ли ще останеш в Кютахия?

— Това го знае единствено Великият Аллах. Вероятно няколко години…

Макбуле отново бе закрещяла радостно, бе започнала да пляска с ръце; след като отново я скастри и успя да я накара да млъкне, баща й попита:

— По работа ли дойде, Ведат?

— Не по работа, вуйчо, в отпуск съм.

— В отпуск ли?… Шегуваш ли се с мен?

Младият гостенин се смееше:

— Ти се шегуваш с мен, вуйчо… Можеш ли да помислиш, че бих дошъл тук по работа?

— Тогава?…

— Тогава… дойдох принудително… По-точно, доведоха ме… Тук съм на заточение, аз и още неколцина приятели, вуйчо…