Решат Нури - От устните към сърцето

Със същия си неприятен смях Макбуле продължи:

— Аха, значи заради това?

Но забелязвайки, че баща й кипва, млъкна.

В стаята настъпи кратка, напрегната тишина. Макбуле придвижваше пръстите си по края на масата, сякаш свиреше на пиано, а Ламия продължаваше да гледа пред себе си.

Кемал бей не успя да се сдържи и се разсмя.

— Мозъкът ти е като на птиче, Макбуле… Навърши седемнайсет… А никакво намерение нямаш да ставаш човек — каза той.

После, сякаш за да заглади нетактичността на Макбуле, дълго продължи да хвали Ламия.

През един пролетен ден Макбуле дойде на гости на Ламия с огромен букет в ръцете си. Беше откъснала всичко, що бе поникнало в градината, не бе пропуснала нищо — от маковете и лайкучките до наровите цветове.

Задъхваше се, сякаш бе тичала по улиците, от потта печето полепваше по лицето й. Щом влезе в стаята, хвърли цветята в лицето на Ламия, стовари пълното си, закръглено тяло на канапето и задъхвайки се, закрещя:

— Край, свършена съм… Умирам… Не питай какво ме сполетя!

Ламия се разтревожи и докато се опитваше да й свали чаршафа, попита:

— Какво стана? Сама ли дойде?

Започна да разказва, разхлаждайки откритите си гърди с края на чаршафа си като с ветрило.

— Дойдох съвсем сама… По пътя ми се лепнаха някакви безсрамници… Заподхвърляха ми реплики от рода на: „Млада госпожице, искаме цвете!“ Разбрах, че няма отърване от тях… Дадох им няколко стръка и им казах: „Вземайте ги и си вървете!“ Но да не мислиш, че спряха да ми досаждат? Аз тичам и те тичат… Идеше ми, ей богу, да ги фрасна с цветята по главите, дори да се сбия с някой от тях насред улицата, ама нали съм жена…

Ламия се разсмя.

— Баща ти не те пуска сама на улицата, Макбуле — каза тя.

— Да, но днес ми позволи. Има си гости… Познай кои, няма начин да се досетиш…

— Аз от къде да знам?

— Нали ти казах, няма начин да се досетиш… Имам ефенди и вуйчо ти…

— Ръза бей ли?

— Точно така… Колко вуйчовци имаш в Кютахия?…

— Че вуйчо ми у вас идвал ли е?

— Не… С татко се познавали отпреди, но досега не са си гостували… Днес татко го покани…

Ламия повдигна вежди с любопитство.

— И защо баща ти е поканил вуйчо ми?

Макбуле разпери ръце, сви устни и с дяволита усмивка в очите изрече:

— И аз не знам, ей богу. — После през смях добави: — Кълна се, ей богу… Виж дори се заклех… И съгреших.

Ламия постави ръце върху раменете й и сериозно каза:

— Хайде, Макбуле… Не крий.

Младото момиче се разсмя още по-силно. Забавляваше се — изплези й се и й намигна.

— Знам, ама няма да ти кажа… Няма да ти кажа, ей богу…

Ламия занастоява изнервено:

— На секундата ми кажи, Макбуле… Ще ти се разсърдя… Няма да те погледна.

Тук вече Макбуле се разколеба, не можеше обаче да се реши. За кратко се престори, че ще й каже, но се уплаши от онова, което възнамеряваше да стори, и развълнувано скочи от мястото си.

— Няма и няма да кажа… Господ ми е свидетел, няма да кажа, Господ да ме убие, няма да кажа! — заприпява тя измислената си песен и затанцува.

Ламия доста се бе притеснила. Сбърчи вежди и преструвайки се, че повече не я интересува, възкликна:

— Ако искаш, казвай! Ако искаш, не казвай!

Не гледаше Макбуле в очите, оправяше възглавниците и разместваше столовете.

За да я накара да забрави обидата, Макбуле й разправяше какво ли не, задаваше й въпроси. Ламия пък, за да не я погледне в лицето, се инатеше и отговаряше на въпросите й само с „да“ и с „не“.

Най-накрая младото момиче не издържа и почти натъжено каза:

— Ламия, миличка, ще ти кажа… Ако татко узнае, ей богу, ще побеснее.

Ламия я хвана за ръцете и я настани на канапето.

— Баща ти откъде ще узнае?… Аз на никого няма да кажа.

Макбуле обви ръце около врата на приятелката си — косите й се докосваха до лицето й, устните й — шията й, и бавно заговори:

— Ламия, миличка… За нищо на света не ми се сърди… Ти нали щеше да се жениш за оня старец Мухлис ефенди… След случката с теб обаче Мухлис ефенди се отказал да те вземе… Ти изпадна в доста затруднено положение, нали? Няма да останеш навеки в това място, напомнящо гроб… Татко смята, че си много възпитана и почтена… А и знае колко те обичам аз… Вчера, докато разговаряше с леля ми, го чух… Каза й: „Ламия ханъм ще стане стопанка в този дом… Млада е, но е доста благоразумна… И ние ще се успокоим, и тя ще се успокои.“ Схващаш ли, Ламия, миличка?… Вероятно тъкмо за това ще разговаря с имам ефенди и с вуйчо ти…

Опря главата си в гърдите на Ламия и боейки се да я погледне в очите, се сви в прегръдките й.