Решат Нури - От устните към сърцето

— Какво стана с мен, чичо?

От дълбоките, тъмни очи на Ръза бей се стичаха сълзи.

— Отърва се, момичето ми… Съдът те призна за невинна… Аллах се смили над теб.

— Защо сте ме довели тук?

— Като чу присъдата, момичето ми, ти припадна… Затова…

Разтриващият преди малко китките на Ламия белобрад военен се обади:

— На тази възраст преодоля голямо премеждие, момичето ми. Аллах да те пази подобно нещо да не се повтаря…

Ръза бей му стисна ръцете и му благодари:

— Бъди здрав, скъпи докторе, признателен съм ти.

Възрастният лекар излезе от стаята заедно с останалите мъже.

Присядайки в края на кревата, Ръза бей обхвана с ръце главата си; мислеше задълбочено и от време на време въздишаше.

Наоколо се беше здрачило. Навън сред мътната, мръсна вечерна светлина валеше сняг.

Съдебен пристав отвори вратата, надникна в стаята и пак я затвори. Тогава Ръза бей се надигна. И със страдание, с колебливост, които се опитваше да прикрие, заговори:

— Вече си свободна, Ламия, сега ще излезем от тук… Но за жалост няма никаква възможност, момичето ми, да те отведа у дома… Не твърдя, че извършеното от теб е несправедливо… Нима нямаше друго средство, освен оръжието, за да опазиш честта си? Не виждам смисъл да мисля за това. И все пак починалият беше наш зет, беше съпруг на дъщеря ми, баща на внуците ми…

Ламия с немощен глас потвърди думите му:

— Да… Имате право, чичо… Впрочем, и да желаехте, аз нямаше да се върна… Знам, че вуйна и кака Махмуре не ще ми простят.

Ръза бей продължи:

— Ти получи оправдателна присъда, момичето ми… Все пак съм ти чичо… Не мога да те изоставя… Предприел съм някои нещица… Имам приятел, казва се Хаккъ ефенди… Навремето беше имам на полка ни… Мюсюлманин и почтен човек е… Има и добра съпруга… Срещнах се с тях, момичето ми… Сега ще те отведа в техния дом… Пак, разбира се, ще ти излезе късметът… Особено като отмине малко време от оная случка… И детето утре ще ти доведа там, ще ти го оставя… Ще идвам от време на време да те виждам… Предавам на Хаккъ ефенди месечното възнаграждение от баща ти. Хайде, момичето ми, да те кача на един кабриолет и да те откарам там…

Бяха излезли пред вратата. Ръза бей се оглеждаше за превоз.

— Ако искате, чичо, нека да повървим — обади се Ламия. — Имам желание да повървим пеш дотам.

Възрастният мъж се смръщи и отговори:

— Ти нямаш възможност да прецениш точно желанието си, момичето ми… Малко ли премеждия ти минаха през главата?… Очите на всички са в теб. Никой не бива да те вижда на улицата…

По молба на Ръза бей млад жандармерист отиде до ъгъла и намери свободен кабриолет. Снегът и студът постепенно се усилваха. Докато пътуваха, Ръза бей я наставляваше с думи за добродетелта, благочестивостта, честта. Разказа й някои случки за трагичната участ на неморалните жени.

Бившият полкови имам живееше в порутено джамийско жилище. Тясна градина, преградена с тараби, вместо със зид, отделяше къщата от улицата. Малките стаи с прихлупени тавани приличаха на стаичките в чилехане 28 28 Чилехане — място, където се прекарват 40-дневните пости. — Б.пр. ; не се виждаше нищо друго, освен тясната, гола градина и малко небе.

Съпругата на Хаккъ ефенди беше шейсетинагодишна, простодушна, объркана черкезка. За бъдещата си гостенка беше подготвила чисто легло и гореща супа.

Изнемощяла от дневните вълнения и от умората, Ламия не намери сили да дояде супата, едва се съблече и се хвърли в леглото.

От продължилия дванайсет часа дълбок, безчувствен сън на сутринта я разбуди гласът на Макбуле. Момичето хем се смееше, хем плачеше и повдигайки от възглавницата главата на приятелката си, целуваше страните й и нейните, гледащи смаяно, мечтателни очи.

— Ламия, миличка… Какво те сполетя… Оказа се, че много съм те обичала… Колко пъти се молих на татко, плаках: „Заведи ме при Ламия…“ Но той не се съгласи… Вчера и той беше в съда… Полудях вкъщи от тревога, докато вечерта най-накрая ми съобщи радостната вест… Не мигнах до зори… Казах на татко: „Непременно трябва да видя Ламия… Утре, ако ме заведеш, заведеш… В противен случай ще избягам и ще отида… После, ако искаш, ме обеси!“ Татко знае колко съм луда… „Добре, не се притеснявай… — отговори ми той — Утре ще идем.“ Лично ме доведе до вратата. След два часа ще ме вземе…

Ламия отпускаше главата си върху гърдите й като дете, отдало се на майчината ласка, с дълбока наслада, както правят погалените котета, притваряше очите си.