Решат Нури - От устните към сърцето

Докато беше в предварителния арест, майор Кемал бей доста пъти, по настояване на дъщеря си, я беше посещавал, беше й носил подаръци! Следеше с интерес делото, редовно присъстваше на съдебните процедури, срещаше се с адвокати, вдъхваше й надежда и твърдост, когато от време на време я посещаваше. Ламия бе започнала да изпитва към това семейство дълбока признателност.

Макбуле остана при приятелката си повече от два часа. Нямаше никаква възможност да сподели тревогите си с това жизнерадостно, простодушно, семпло момиче, което непрестанно сменяше темите на разговора и недоизслушваше думите. Ламия обаче харесваше нейната лекомисленост и когато бяха заедно, й се струваше, че животът е красив, и очакваше от него някакво смътно щастие.

Едно обещание на баща й невероятно бе зарадвало Макбуле. Припомняше си го с повод и без повод и разтърсвайки с ръце умореното тяло на Ламия, казваше:

— Татко винаги ще ме води при тебе и често ще те кани у нас.

Животът на Ламия в тази къща не бе лош. Имам Хаккъ ефенди бе опърничав, педантичен, груб албанец. Макар че тормозеше предимно жена си. Вечно упрекваше тази онеправдана женица, чийто живот преминаваше в безропотна домакинска работа и в молитви, понякога дори я хващаше за къносаните коси и я биеше.

Забелязала, че Ламия я съжалява и се измъчва заради нея, Фатма ханъм се опитваше да я успокои на своя си изкълчен език и й казваше: „Вреда няма, момичето ми… Той е мъжът, моят благодетел… Нека да му се прощава… Той ще ме отведе в Рая… Пък и господарят, Аллах да го благослови, е добър човек.“

И действително беше така. Хаккъ ефенди, който толкова хулеше и измъчваше жена си, с останалите хора, и особено с Ламия, се държеше грижовно и почтително. Утеха й беше и детето. През първите дни само го жалеше. Сега вече започваше да го обича, вземаше го в прегръдките си и с часове си играеше с него като с кукла.

Последната беда й се струваше като страховит отколешен сън, като случила се в някакъв друг свят трагедия. От онази случка в съзнанието й бяха се съхранили няколко объркани картини, в сърцето й — няколко хладни, неизличими трепети. Не успяваше, въпреки старанието, да подреди спомените си.

От време на време една от тия картини внезапно и напълно безпричинно оживяваше пред очите й, в душата й се настаняваше неясна, тътнеща суматоха. Ту прегръщаше зле облечените, зле изглеждащи жени в предварителния арест, ту в едно ъгълче на закрит кабриолет преминаваше по безкрайните улици, ту се задъхваше, за да отговори на първия въпрос сред невъобразимия шум в съда.

С времето обаче тези объркани спомени започваха да губят първоначалната си сила, постепенно душата й откриваше някогашния мечтателен покой.

Макбуле зачестяваше с посещенията си, при всяко идване носеше подаръци на Мебруре, шиеше й бродирани блузки.

Мебруре се беше превърнала в ръцете й в играчка, в жива кукла. Понякога си подхвърляха детето като топка от едното до другото канапе. Особено Макбуле, когато бе превъзбудена, така ожесточено целуваше злочестото дете, така викаше, стискайки го грубо в ръцете си, че Фатма ханъм зарязваше работата си или броеницата си, грабваше насила Мебруре от ръцете й и я отнасяше в стаята.

Една вечер Хаккъ ефенди каза:

— Утре се пригответе, Кемал бей ни покани на обяд.

Фатма ханъм, която излизаше от дома си твърде рядко, си облече атлазената рокля, с молитви заключи сандъците и вратите, сякаш тръгваше на далечно пътешествие.

От месеци наред и Ламия за пръв път излизаше на улицата и това неимоверно я забавляваше. Кемал бей живееше на открито място. Домът му се намираше почти в средата на прекрасна градина.

Докато майорът и имам ефенди пушеха наргиле и разговаряха в градината, Ламия и Макбуле слушаха грамофона в софата.

След този ден Хаккъ ефенди позволяваше на Ламия да ходи от време на време при Макбуле.

Кемал бей се държеше почтително с приятелката на дъщеря си, интересуваше се от здравето й, вземаше Мебруре в прегръдките си и се разхождаше с нея из градината. Нетактичната Макбуле веднъж отново постъпи безпардонно.

— Тате! — каза тя. — Ти във влака ми забрани да разговарям с Ламия.

Ламия внезапно пламна, ощипа приятелката си, седнала до нея, но Макбуле продължи да говори разглезено:

— Лъжа ли е? Защо ме щипеш?

Кемал бей доста се бе засрамил. След кратко колебание каза строго:

— Виждахме Ламия ханъм за пръв път. От къде можехме да знаем, че е толкаво разумно, толкова добре възпитано момиче?… После се опознахме по-добре…