Решат Нури - От устните към сърцето

— Защо не почукахте?

— Ключът от градинската порта беше у мен, не исках да ви тревожа — отговори Расих.

Ламия бе изкачила вече първите стъпала, когато Расих се насочи към стълбата и с хрипкав глас добави:

— През градинската порта минава само сержантът, нали?…

Ламия замръзна на място. Краката й вече не я слушаха, усещаше, че направи ли още една крачка, коленете й ще се подкосят и ще рухне.

— Защо толкова трепериш, Ламия?… Защо толкова се боиш от мен?

Думата „страх“ бе последната плесница за нейната воля и чест. Разтреперана, повдигна глава.

— Защо да се страхувам?… Какво страшно има?

Расих поклати глава и със спокоен, доколкото му бе възможно, глас каза:

— Така е, нищо страшно няма… Ламия ханъм… Ламия, още веднъж ти предлагам… Все още имаме време… Откажи се от оня глупак… Да избягаме от тук… Ще се пожертвам за теб… Виждаш, свършен съм…

Канейки се отново да се заизкачва по стълбището, Ламия му отговори:

— И преди ви казах… Няма такава вероятност… И да ме убиете, вероятност няма…

Расих си пое дълбоко дъх, сетне, разтреперан от силната си страст, каза:

— Няма вероятност и аз да се откажа от теб. Разбираш ли? И двамата ще умрем… Или ще бъдеш моя.

Бавно, но застрашително бе тръгнал към нея.

— Ако ми се нахвърлите, ще викам.

— Няма да го направиш… А и да го направиш, не ме интересува… Аз и бездруго си търся белята…

Внезапно Расих атакува стълбата. Ламия понечи да побегне; но понеже не можеше да взема по две стъпала наведнъж, се озова в прегръдката на Расих; и двамата се изтърколиха по стълбата.

Помежду им се завърза кратка и ожесточена едноминутна схватка. Ламия повторно се опита да се освободи от грубите, нервни ръце, които обгръщаха кръста й и стискаха, задушавайки я, като ремък врата й. Остана без всякакви сили, мощно вцепенение овладяваше тялото й.

Остра миризма на алкохол внезапно облъхна лицето й, устните й бяха затворени с дива, наподобяваща животинска захапка целувка.

Тогава с неочаквана за немощното си тяло сила го блъсна за последно, изви се; в опита си да я усмири, Расих се олюля с дълбоко хриптене; удари се в прозореца на стълбата. Едната му ръка счупи стъклото с невероятен трясък.

С неподозирана скорост Ламия скочи от стълбището, шмугна се през отворената врата в стаята на Ръза бей, пусна резето. Единият ръкав от роклята й бе останал в ръката на Расих. В лявата му шепа имаше кичур окървавена коса, изскубнат от слепоочието й. Тя се мъчеше да извика, глас не й излизаше, искаше да изтича до прозореца, но не можеше да върви. Както бе клекнала зад вратата, по стълбите чу нов, глух шум. Това пак й вдъхна сили; хвърли се към шкафа и грабна револвера на Ръза бей.

С мощен ритник Расих строши една от долните дъски на вратата, при втория — отхвръкна резето.

Ламия, размахвайки револвера, извика:

— Стой там!

След което стреля два пъти в Расим, нахвърлил й се като побесняло животно.

При първия изстрел Расим отлетя чак до вратата. При втория, размахвайки ръце, рухна на колене пред прага. Покри лице с разперените си изопнати пръсти. Сетне със силата на изстреляна стрела огромното му тяло отскочи назад и се просна по гръб, главата му се провеси надолу от първото стъпало на стълбището. Един от куршумите, преминал през дясното му око, бе раздробил мозъка му. От време на време тялото му се сгърчваше в мощна конвулсия, сякаш искаше да се мобилизира и да се изправи, през отворената му уста и през разширените му ноздри със страховити хрипове избликна, облян в пенеста кръв, мозък.

Щом отвори очи, Ламия откри, че се намира в малка стая с един прозорец. Бяха я положили по гръб на нисък креват върху натъпкан с трева дюшек; бяха разплели косата й, бяха намокрили лицето и шията й. Белобрад мъж във военна униформа разтриваше китките й.

— Скорошно оздравяване! Как си, момичето ми? — каза той. След което се обърна към двама души, тихичко разговарящи зад гърба му. — Дойде на себе си… Няма нищо сериозно.

Сред спускащия се в стаята вечерен мрак Ламия различи лицето на чичо си. За тези два месеца Ръза бей съвсем се бе състарил, сякаш бе грохнал. Провисналите му побелели мустаци потрепваха, очите му изглеждаха още по-дълбоки и тъмни. Прокарвайки студената си, трепереща ръка по челото и косите на Ламия и прикривайки с чаршафа полуразголените й гърди, той изрече:

— Честито, момичето ми… Благодаря на бога, отърва се.

Едва тогава Ламия успя да се опомни. Пред очите й преминаха преживените в последвалите онази злокобна случка дни мъчителни, трагични събития с жандармерийските и полицейските кошмари из стаите на полицията и на следствието, из килиите на предварителния арест и на болницата, из съдебните зали. Поизправяйки се в кревата си, тя обгърна с ръце чичо си.