Решат Нури - От устните към сърцето

Когато Ламия с поднос в ръцете се качи горе, Расих си гледаше на карти на канапето. Щом я видя, скочи и със смутена усмивка каза:

— Ядене ли си ми донесла? Благодаря… Благодаря… Остави го на оная маса.

Ламия остави подноса и тръгна да излиза.

Расих побърза да каже:

— Почакай, Ламия… Ти ми донесе ядене, аз пък да ти дам ябълка.

— Благодаря — отвърна колебливо тя, — но прането ме чака…

Той обаче продължи да настоява:

— Невъзможно, абсолютно невъзможно…

Бе започнал да бели огромната ябълка, която стоеше на полицата.

— Вие не се притеснявайте… Долу сама ще си я обеля…

— Какво ти притеснение…

Ябълката неочаквано изскочи от нервните пръсти на Расих и се търкулна под леглото. Ламия се поусмихна.

— Какво да правя, нямала съм късмет — изрече тя и се отправи към вратата.

Расих светкавично й пресече пътя и протегна ръка към вратата.

— Защо винаги бягаш от мен?

Ламия неочаквано се притесни.

— Аз ли бягам?… Аз ли… И защо да бягам, свако? — Заеквайки, му отвърна тя.

Расим се опита да я хване за ръцете.

— Жестоко момиче — каза той, — не разбираш ли състоянието ми? Възнамеряваш да ме убиеш ли?

От страх и притеснение Ламия съвсем бе пребледня. Тръгна заднишком към прозореца.

— Свако, елате на себе си. Какво ви правя аз?…

Расих съвсем бе посинял. Държеше ръцете си около врата, сякаш искаше с пръстите си сам да се удуши, и крачка по крачка се приближаваше. С глух, сподавен глас изрече:

— Убиваш ме… Заради теб подлудявам… Какво ще ти стане, направи ме и мен щастлив.

Очите на Ламия се бяха разширили, косите й потреперваха.

— Свако, ако се нахвърлите върху мен, ще скоча от прозореца… Ще опетните ръцете си…

Расих не посмя да я доближи повече и понечи да стори движение, сякаш се канеше да падне на пода, да падне на колене пред нея, взе да я умолява:

— Ламия, състоянието ми е тежко… Нямам вече сили да се противопоставям… И аз съм човек… Аз по-недостоен мъж ли съм от оня надзорник, от оня сержант?… Пожали ме… Ей богу, в тоя дом никой няма да узнае… И ти си жена… И ти имаш нужда от ласки… Ще си навлечеш неприятности с чуждите безделници, избери мен… Направо пощурявам, като си помисля как те е държал в прегръдките си оня сержант… Ей богу, убиец ще стана…

Лицето му, очите му изгаряха от дива страст, от гърдите му се изтръгваха сподавени хрипове.

От това мъчително положение Ламия бе спасена от Зюбейде, която, пеейки, се качваше нагоре. Расих внезапно изхвърча от стаята, изкачи се на горния етаж, за да не забележи балдъзата му неговата обърканост.

След него ден животът на Ламия в този дом се превърна в нетърпимо страдание. Расих я преследваше с луд инат и настойчивост, не се боеше, че работата може да излезе наяве.

Доколкото бе възможно, Ламия го избягваше, вечер се оттегляше рано с бебето в стаята си и заключваше вратата.

Въпреки всички предпазни мерки, които вземаше, Расих успяваше от време на време да я застигне насаме. Понякога говореше за кръв, за смърт, опитваше се да я сплаши с безброй закани, подло я умоляваше, плачеше дори.

Веднъж, умолявайки го, Ламия му бе казала, че е грях да напада така една клетница, приютила се в дома им.

Но Расих не пожела да проумее думите й. „Пожела надзорника, пожела сержанта, мен защо не ме искаш?… За тях има, за мен няма, защо?“ — повтаряше той като бесен.

Понякога на Ламия й идеше да разкаже за това на Хурие ханъм, ала все не набираше кураж. Смяташе, че узнаеха ли в къщата, най-вече нея щяха да укоряват.

Изпитваше угризения на съвестта и заради Махмуре. Сърцето й се свиваше при мисълта, че може да усети нещо.

Най-накрая една вечер се случи друго, още по-неприятно нещо. Расих, който успя да я притисне на стълбищната площадка, се нахвърли връз нея като побесняло животно, насила я взе в прегръдките си и опита да я целуне.

С неимоверни усилия Ламия успя да се освободи. Ръкавът на роклята й бе се разкъсал, заплелата се в косата й обица бе разкървавила ухото й.

— Вуйно, искам да ви кажа нещо…

Хурие ханъм изтупа прахта от метлата в ъгъла на прозореца, после сложи ръце на кръста си.

— Кажи, момичето ми…

След кратко колебание Ламия я погледна.

— Бяхте ми споменали по-рано, че един телеграфо-пощенски служител ме искал… Казахте, че бил добър човек…

Хурие ханъм я наблюдаваше изпитателно.

— Да, момичето ми… Добър е, но е възрастен… А и има три деца… Аз, да знаеш, не съм много-много съгласна…