Решат Нури - От устните към сърцето

— Свако… Кака Махмуре няма вина… Не й се сърдете… — Не намираше думите, които през нощта си беше намислила, пред очите й хвърчаха искри, ушите й бучаха.

Расих леко се оживи и бърчейки вежди, изрече:

— Спомена ми нещо такова, ама не вярвам.

Ламия продължи на пресекулки:

— Повярвайте, свако… Кака Махмуре казва истината… Аз бях тази, която през онази нощ говореше със сержанта при градинската порта… Не й приписвайте този грях…

Расих не отговаряше, гледаше я проницателно, странно с кървясалите си очи.

Ламия вече се бе осмелила. Желанието за саможертва постепенно нарастваше и тя разпалено продължаваше:

— Нима е невъзможно да се очаква подобно нещо от момиче като мен, свако?… Знаете как миналата година… Не е ли така?… От време на време се виждам със сержанта… Не е ли достатъчно, свако?… Няма нужда да продължавам…

Расих продължаваше да я гледа с онзи пронизващ я, странен поглед.

— От колко време продължава тази връзка?

— Не знам… Може би месец… Може би повече…

— Докога ще продължава?

— Вече приключи…

— Не мисля… Не ми приличаш на момиче, което лесно ще миряса… За какво го обикна оня лентяй с дългите извити мустаци… Кажи ми, за какво би могъл да бъде обикнат?…

Расих бе станал от мястото си и се бе приближил до Ламия. Угасналите му, болнави очи отпреди малко бяха заблестели с особен пламък, а умореното му лице оживяваше. С пресипнал глас, напомнящ животинско ръмжене, попита:

— Говори, къде се срещахте? Как се докопа до теб проклетникът?… Значи, докато ние си хъркаме като магарета, ти си в прегръдките му…

Не можа да продължи. Извръщаше честичко глава, гледаше към полуоткрехнатата кухненска врата, кръстосваше дланите си, за да не я хване за китките.

Уплашена от това странно вълнение, Ламия направи крачка назад и със строг глас изрече:

— Свако…

Расих внезапно дойде на себе си и се върна на предишното си място. Но не можеше да се въздържи да не продължи с горчивите си, тежки думи за сержанта:

— Не, ще стисна за гърлото оня мизерник… Видя ли го още веднъж да мине от тук, ще го убия…

— Няма да е редно да сторите това, свако… Мен ли искате да убиете?

Расих се изсмя с болезнен, презрителен смях:

— Не аз тебе, а ти — мене… Сиреч ти си си наумила да убиеш нас, нашето семейство… Събирай си ума, Ламия… Усетя ли, че си погледнала някого, че с тия устни си се усмихнала на някого, ще те убия… Хайде, достатъчно си стояла там… Махай се от очите ми…

Без много-много да се раздухва, случката с жандармерийския сержант беше прикрита. Ламия вече не се осмеляваше да гледа в очите Расих ефенди, избягваше го упорито. Расих ефенди обаче изобщо не забравяше тая история, гневът му, раздразнението му, вместо да стихват, нарастваха с всеки изминал ден. Чуеше ли звук от стъпки на улицата, мигом приближаваше до прозореца, а нощем понякога ставаше и обикаляше градината.

Не беше решил точно как да се държи с Ламия. Мернеше ли я, най-често си извръщаше главата и ядно сбърчваше вежди, а кажеше ли й нещо, присвиваше устни със злобно презрение.

В думите му неизменно имаше тежки, оскърбителни намеци. Паднеше ли му сгоден момент, докато се хранеха, все за безсъвестните, неморални жени говореше, разправяше как такива трябва да бъдат клани с тъп нож за шкембе, да бъдат заринати с камъни.

От време на време приклещваше Ламия в някое закътано местенце в градината или в софата и започваше своя разпит: „Пак надушвам нещо… Ти май не стоиш мирна!“ Понякога Ламия се отбраняваше с невинни клетви, понякога обаче се гневеше и плачеше. В такива моменти Расих моментално се променяше, поведението му ставаше невероятно мило и нямащо нищо общо с предишното му държание и се опитваше да я успокои; умоляваше я да не плаче така, да му прости. Една вечер, понапил се бе доста, горко изплака: „Ти изобщо не разбираш състоянието ми!“ Ламия отдавна беше разбрала състоянието му. Но с никого не споделяше мъката си, нищо друго не можеше да стори, освен тайничко нощем да плаче.

Въпреки цялата си предпазливост един ден се уплаши. В къщата бе ден за пране. Хурие ханъм и дъщерите й бяха заети в кухнята. Ламия простираше в градината вече изпраното пране. Под предлог, че е болен, Расих ефенди си бе останал у дома. Заспиваше, събуждаше се, пак лягаше, отваряше и затваряше прозорците, обикаляше софата, подсвирквайки си.

От кухненската врата Махмуре подаде на Ламия поднос.

— Агънцето ми, сестро… Ще отнесеш ли храната на свако си? — попита тя.