Решат Нури - От устните към сърцето

Това щастие продължи до пролетта. После през един от дните, когато времето се позатопли и цветята се разцъфтяха, се случи беда. Едно палаво момче случайно бутна плочата на пода и тя се счупи. Казаха му: „И бездруго не беше хубава… Няма значение… Ти да си жив и здрав!“

Ламия не пророни и дума, но прежълтя като мъртвец. Счупено бе сърцето й. Струваше й се, че вече напълно Го е изгубила.

Дойде април. Веднъж вечеряха в долната софа. Внезапно Расих ефенди, съпругът на Махмуре, удари с юмрук по масата.

— Не се търпи повече. Тия пройдохи ще ми докарат неприятности — изкрещя той.

Лицето му се зачерви, вените по слепоочията му се издуха. Децата се бяха стреснали, жените се бяха смаяли.

Сбърчвайки вежди, Ръза бей попита:

— Какво има, какво става?

Расих се притесняваше от тъста си и винаги разговаряше с него почтително. Въпреки това гневно изрече:

— Какво да става? Не чувате ли песента, която пеят? Няма начин да не се опозоря…

Преди минути неколцина младежи бяха минали по улицата с песен, каквито се пеят по пазарищата.

Махмуре реши, че съпругът й си търси повод да си покаже характера.

— Теб какво те интересува… Че всеки, за да пее, от теб ли трябва да получи разрешение?… И какво лошо има в това? — подхвана тя.

— Ти да мълчиш… — каза той ожесточено. — Не се бъркай в неща, които не разбираш… Естествено, че имам причина да се нервирам…

Ръза бей попита повторно:

— Какво има, Расих?… Нещо лошо ли пеят?

Расих посочи с глава жените и децата:

— Повече нищо не мога да кажа, тъсте — отвърна той. — Заслушайте се, като минат пак, в песента… Смаян съм, че досега никой не й е обърнал внимание.

Хвърли ядно салфетката си върху масата и излезе.

Ламия бе забелязала, че Расих ефенди, докато изричаше тия неща, я гледаше особено. Никому нищо не каза. Но в душата й се бе зародило съмнение. Песента, която така бе нервирала този пияница, няма начин да не е била свързана с нея. На другия ден младото момиче чу как я пеят две тринайсет-четиринайсетгодишни хлапета:

Както каза и Хурие ханъм, най-накрая „окървавената риза“ беше излязла на бял свят. Град Кютахия отдавна беше узнал историята на гостуващата на Ръза бей млада вдовица, пристигнала от Измир. Случката с нея месеци наред занимаваше хората като тайна клюка и най-после беше разкрита чрез тази обикновена, простонародна песен.

Жаждата на градеца, в който нищо не се случваше, за някаква приказка превръщаше случката, доукрасявана ден подир ден, в невероятно вълнуващ роман за една авантюра.

Градът любопитстваше защо Ламия не излиза навън. Минеше ли по улицата, дори хора, от които не можеше да се очаква това, я гледаха през прозорците, търсеха я сред многолюдните места.

Вкъщи като че всички бяха сърдити на Ламия. Ръза бей вече избягваше да я погледне в лицето, Хурие ханъм не спираше да я обсипва с нови, многозначителни горчиви думи, дори Махмуре бе започнала да се държи хладно с нея.

Единствено Макбуле й бе останала вярна. Сега тя живееше с баща си в друга къща. Тъкмо когато щеше да се връща в Измир, майорът бе получил заповед, че го назначават в Елязъг, бе се притеснил и затова бе помолил да го пенсионират.

Ламия се дивеше на едно. Кемал бей, който преди четири-пет месеца не се бе съгласил дъщеря му да се сприятели във вагона с нея, сега харесваше техните посещения в дома му, а срещнеше ли случайно девойката, дори се успокояваше, заговаряше я с бащинска загриженост.

На Ламия й бяха останали само две утехи, за да преодолява лошото отношение към нея и тъжната самота на живота и душата си: приятелството на Макбуле… И писмата, които пишеше до Него, щом се затвореше нощем в стаята си…

Сега тези простодушни писма, които винаги започваше с обръщението „любими мой“, от ден на ден придобиваха по-изтънчена и по-чувствителна интимност; Ламия споделяше с Него преживените през деня мъки и своите жалби. След което, сякаш уплашена, че ще Го изтормози с подобни тъжни неща, тя приключваше писмото си с утешителни думи.

„Но всичко това няма значение… Щом като месеци наред заспивах и се събуждах със звука на твоята цигулка… Щом няколко лунни нощи ме води на разходка… Щом като съвсем скоро ще държа в ръцете си живия подарък, който ми направи… Какво значение имат сегашните ми страдания? — пишеше тя и полагаше в края подписа си.“