Решат Нури - От устните към сърцето

Към края на май Ламия му написа следното писмо:

„От седмица не съм ти писала. Бях много болна. Избягнах смъртна опасност. Цяла седмица не ме оставиха сама. Възрастната съседка, която нощем остава при мен, заспа преди малко. Тихичко се примъкнах до лампата. Мебруре лежи в леглото ми със синя забрадка върху лицето. Нали разбра коя е Мебруре? Очаквах момченце, което да прилича на теб. Бях си измислила предлог, за да му дам твоето име, надеждата ми отлетя. Не обичам чак толкова много Мебруре. Но много страдам за нея. Тя е слабичко, мъничко бебе, като буболече е…“

Една вечер Расих ефенди, за разлика от обикновено, се прибра рано вкъщи. Беше пиян до самозабрава. Беше паднал на улицата, изгубил си беше феса, целият бе в прах и кал.

Владееше го някаква неразбираема възбуда. Просвайки се върху калдъръма на двора, той зави като куче. „Аз съм свършен, унищожен съм — крещеше той. — Никаква полза нямам от тая къща. Извикай тъста ми. Имам да му кажа две думи.“

Ръза бей, упреквайки го, бе се оттеглил в стаята си. Нямаше желание да се среща със зет си в такива нажежени ситуации, боеше се да останат лице в лице.

След известно суетене Хурие ханъм и Махмуре го замъкнаха в стаята му.

Ламия чу как половин час крещеше в стаята си на средния етаж, как говори някакви неразбираеми неща на жена си, как по някое време дори заплака. После полека-лека гласовете утихнаха, в къщата настъпи дълбока тишина.

Ламия току-що бе угасила лампата и си беше легнала. Откъм стълбите до слуха й достигна звук от чехли. След малко вратата й се отвори. Влезе Махмуре със свещ в ръка. Косата на младата жена бе напълно разрошена, цялата кръв се бе оттеглила от лицето й. Ламия тутакси скочи от леглото си и попита:

— Какво има, какво се случи?

Със свещта в ръка Махмуре коленичи до вратата. Трепереше цялата, зъбите й тракаха.

Ламия пак попита:

— Какво ти е?… Направи ли ти нещо?…

С голямо усилие успя да пророни единствено „Свършена съм…“, захлупи лице върху леглото на Ламия и се разрида.

Ламия запали лампата. Наметна върху голите рамене на Махмуре вълнена наметка и я накара да седне на канапето.

Плачът беше нервен, премесен със страх, безнадеждност и гняв. След малко дойде на себе си. И заразказва на пресекулки:

— Ламия, миличка, нищо няма да скрия от теб… От няколко месеца обичам един жандармерийски сержант… Сержантът, който минава от време на време по улицата ни — оня високият, с къдравата коса и с пъстрите очи… Преди мен обикнал снахата на Ханифе Молла… Няма да ме кориш, нали? И на тебе се е случило… Може ли човек да заповядва на сърцето си? Стана една глупост… Отначало си правехме знаци отдалече… Най-накрая един ден се отбих в къщата на майка му. Оказа се, че възрастната жена била отишла на баня… Моят сержант останал сам вкъщи… Хвана ме за ръцете и насила ме въведе вътре… Представи си един жандармерист като лъв, който залавя въоръжени с ножове и пушки бандити и ги хвърля в затвора… А аз, една слаба жена, какво можех да сторя?

След това срещите ни зачестиха. Посред нощ тихичко се измъквах в градината и го чаках на портата… Стояхме, той отвън, а аз отвътре, и си говорехме. Доста рисковано, ала друг начин да виждам моя сержант нямаше… Най-накрая предишната нощ на моя сержант му кипна, бутна вратата и влезе вътре. Какво можех да сторя срещу огромния като великан мъж? Пет минути след като моят сержант излезе навън, се сблъскал лице в лице с Мемдух, сина на акушерката Адиле ханъм… Представи си как се прибрах!… А и аз почти бях излязла на улицата. Покрих си лицето с ръце и се втурнах вътре. Тая вечер моичкият и Мемдух отишли заедно в кръчмата… Безмилостният женкар казал всичко на мъжа ми… Семейството ми се разруши, съсипана съм…

Разказвайки историята си, Махмуре се умълча за миг, канеше се наново да се разплаче. Ламия развълнувано я попита:

— Ти как разбра, че му е разказал всичко?

— Тази е причината, за да се напие чак толкова днес… После, понеже беше пиян, изпусна няколко думи… Каза ми: „Само да видиш каква игричка ще ти извъртя… Веднъж да се зазори!…“

— Може да се е ядосал за нещо друго…

— Не, Ламия… Мъжът ми знае всичко… Каза и друго: „Душичката ще ти извадя пред градинската порта!“, и понечи да ме стисне за гърлото. Едва се измъкнах. Добре, че беше пиян. Нямаше сили да се помръдне… Утре Расих ще поиска развод… Не е привлекателен мъж колкото моят сержант, но и него харесвам… Той е първият мъж, когото срещнах… Толкова години една постеля споделяме… А имам и деца… Ами срамът… Татко направо ще ме убие…