Решат Нури - От устните към сърцето

Ламия доста се бе разтревожила. Едва се въздържаше да не заплаче заедно с нея.

— Ах, Махмуре, защо извърши тая детинщина?

Младата жена, въпреки тревогата и сълзите си, не успя да скрие леката си усмивка.

— Е, сестро, не говори, сякаш не ти е познато… Ти защо обикна старши надзорника, макар да беше сгодена?… Сърце е това… Разбира ли от думи?

Ламия погледна тъжно пред себе си и не отговори.

Махмуре си имаше тайна цел. От време на време поглеждаше крадешком Ламия и се чудеше откъде да подхване.

— Аллах спокойствие да ти дава, Ламия… Аз си тръгвам — каза тя. После с притворен трепет в гласа добави: — Ела да те целуна… Може би няма да се видим повече… Миличка Ламия, прости ми!…

Ламия повдигна изненаданите си очи.

— Защо? Какво става?… Боиш се, че мъжът ти ще ти стори нещо лошо ли?

— Не, миличка Ламия… Не е за това… Сбогом, Ламия…

— Тогава какво има?

— Повече не мога да говоря. Сбогом. За мен животът вече е забранен…

Махмуре се бе отправила към вратата. Обърна се още веднъж, преди да излезе. И още веднъж с онзи притворен трепет в гласа си каза:

— Кажи на мама и сестрите ми… добре да гледат децата ми.

Ламия неочаквано я хвана за китките, насила й взе свещта от ръката.

— Нещо лошо си намислила, Махмуре… Не ми казваш… За нищо на света няма да те оставя… Какво ще правиш?…

Младата жена бе много доволна, когато видя колко притеснена е Ламия. И правейки се, че не издържа на нейните настоявания, каза:

— Не искам да споделя с теб, но щом толкова настояваш… Добре… Ще се самоубия… Това петно не може да го изчисти нищо, освен смъртта… Ей сега ще се хвърля в кладенеца…

Ламия нададе лек писък, прегърна я през врата с треперещите си ръце и започна да я умолява:

— За бога, откажи се от тази мисъл, како Махмуре… И аз като тебе исках да се самоубия… Не се получи… Сега не съжалявам, че се отказах… Аллах ще ти прати утеха… А и съпругът ти може би нищо не знае… Ако не жалиш себе си, пожали четирите си деца…

— Не, миличка Ламия… По друг начин не мога да се очистя от този срам… Остави ме… По-добре да умра… Най-малкото ми дете го вземи ти… Ще го отгледаш заедно с Мебруре…

Ламия се бе разридала от скръб, от вълнение.

— Не го прави, како Махмуре… Може да намерим някакъв изход… И да убедим Расих бей…

Махмуре чакаше тъкмо този миг и тъкмо тези думи на простодушната си братовчедка. Тръсна обезнадеждено раменете си.

— Има начин да убедим мъжа ми, но и той е невъзможен…

— Какъв е той?

— Да кажа и да докажа, че жената, разговаряла до градинската порта със сержанта, не съм била аз…

— …

— Нали ти казах… Няма изход… Друга млада жена, освен теб и сестрите ми, в къщата няма… Сестрите ми са девствени… Пък и са малки… А и ти впрочем си минала през своята си болка…

Ламия гледаше пред себе си и задълбочено премисляше.

— Вярно е, не съществува никакъв риск за онзи, който би поел тази вина — продължи Махмуре. — Така е, а мъжът ми, естествено, ще остане доволен, като узнае, че жената, разговаряла със сержанта, не съм била аз. Колкото и да е, ще се притесни за балдъзите си или за някого другиго, но никому нищо няма да каже… Ще прикрие позора…

Ламия бе скрила лицето си в шепи, бе затворила очите си. Невъзможно бе да се разбере какво мисли, какво чувства.

Махмуре й хвърли разтревожен поглед, после пак с онзи притворно разтреперан, трагичен глас занарежда последната си воля:

— Миличка Ламия, на теб поверявам задачата да утешиш мама, братята и сестрите ми… Ах, дечицата ми… Най-много тях жаля… Не е лесно с четири деца…

— Добре, какичко… Ще обикна жандармерийския сержант както надзорника — каза Ламия.

На следващата сутрин Расих ефенди седеше под големия орех в градината. Снощната песимистична, нервна умора го беше смазала, бе като болен. Лицето му беше съвсем прежълтяло, бялото на очите му — кървясало, клепачите му — подути и посинели.

Махмуре и Ламия седяха една до друга на ниските кухненски столове малко по-нататък.

Зюбейде, малката дъщеря на Ръза бей, бе усетила, че се е случило нещо необичайно. Обикаляше потайничко наоколо, като надушило следа ловно куче, и не искаше да се отдели от тях.

Махмуре я повика:

— Хайде, момичето ми… Помогни ми… Ще почистим килимите — каза тя. — После с глава направи знак на Ламия и се отдалечи.

Расих от време на време кашляше, с пръсти разтриваше слепоочията си и мърмореше: „Ще ми се пръсне главата!“

След дълго колебание Ламия се изправи и разтреперана заговори: