Решат Нури - От устните към сърцето

С отминаването на дните бе започнала да се буди сутрин и с една друга радост. Бебето, което щеше да се роди, бе драгоценен спомен от Него. Никой нямаше да узнае тази тайна, вероятно и той самият нямаше представа за това. Детето й задължително щеше да е синеоко, мургаво момченце. Бе решила да посвети целият си живот на неговото щастие. Това дете с годините щеше да расте и все повече, и все повече щеше да заприличва на Него. Лека-полека щяха да се открояват Неговите сини очи, изнервеното му лице, белите зъби между ярките му устни. Навършеше ли двайсет, и той като баща си, непременно щеше да стане велик артист и неизменно щеше да изпълнява Неговите композиции.

Ламия оставяше ръкоделието върху коленете си, отпускаше ръце; затваряше очи; виждаше този мургав, синеок, със снежнобели зъби красив младеж, започваше дори да чува звука на цигулката му.

Тогава косата й вече щеше да е съвсем побеляла. И правейки се, че не знае, щеше да пита кой е композиторът на тия мелодии. Синът й, тъй като нямаше да знае какъв му се пада, щеше да говори с почит и обожание за композитора, и така, майка и син, вечно щяха да си говорят за Него.

Ламия обичаше.

Този таен огън гореше незабележимо, озаряваше деликатното, изящно лице на младото момиче с друга, идеща от дълбините на душата й красота.

Бяха попреминали първоначалната отнесеност и умора. Понякога дори се чуваше как се смее високо. Сутрин сресваше русата си коса пред малкото огледало в стаята си, случваше се и да се поразкраси, и дълго да се съзерцава. Щом забележеше от стаята си дима на влаковете, в душата й се зараждаше необичайно вълнение. Знаеше, че от него писмо нямаше да дойде. Въпреки това пристигането на влака я разтревожваше и очакваше пощаджията на прозореца.

Беше си измислила още една играчка. Някои нощи, преди да си легне, му пишеше писма. Щяха да останат скрити в сандъка, нямаше да бъдат изпратени, както не пристигаха очакваните негови писма.

Писмата, които по-често се състояха от няколко реда, понякога се получаваха по-дълги. Ламия, без да го забелязва, изливаше цялото си сърце, всичките си рани върху листа.

Не се осмеляваше в тези писма да спомене Неговото име. Една нощ съвсем неволно изпод писалката й се изплъзна думата „нашето дете“. Скъса това писмо, изпитвайки огромен срам, покри с длани лицето си и не посмя да продължи. Писането за нея обаче бе новооткрита радост. Постепенно ставаше все по-откровена в писмата, но използваше обикновени обръщения като „съпруже мой“, „любими мой“, тъй като все още не се осмеляваше да изпише името му. Ламия не беше нещастна.

Първоначално Ръза бей бе съжалил вглъбеното, тихо и тъжно младо момиче, а сега бе започнал да го обича.

От време на време казваше на съпругата си: „Горкото дете. Може би са злоупотребили с наивността му, с невежеството му… Може би това нещастие не го е сполетяло, защото самото то е неморално…“

Хурие ханъм бе открила, че Ламия повече, отколкото бе се надявала, е хрисима, спокойна и работлива.

Въпреки това по никакъв начин не смогваше да привикне с нея, все още не хващаше вяра, че е почтена. Не й се нравеше, че Ръза бей говори за Ламия с доверие и обич, и му отвръщаше: „Недей тъй изведнъж да се изпълваш с вяра към нея. Може да е коварна. Толкова заспали змии съм виждала, сигурно само чака сгодния момент… В никакъв случай не й показвай благоразположението си.“

Хурие ханъм не се държеше лошо с Ламия. Изобщо не се оплакваше от младото момиче, което повече от дъщерите им помагаше в домакинската работа, което повече от бавачките полагаше грижи за четирите деца. Но приемаше за свой дълг да й дава горчиви съвети по всякакъв повод.

— Когато ни гостуват мъже, няма да им показваш дори края на полата си… За тях ти си вдовица… Че може нещо да си наумят.

— А, виж, добре, че се сетих… Вчера тайничко си говорихте в един ъгъл с дъщерята на Фатма ханъм. Жената погледна неодобрително към вас. Тя е особена. Мисли, че учиш дъщеря й на лоши неща.

— Вчера като излизаше, Хасибе ти каза нещо на вратата. Разправят, че тая жена не е много устойчива по отношение на греха. Бъди нащрек.

— Защо, агънцето ми, тъй начесто минава край нас оня разпътен батальонен писар? Внимавай, в никакъв случай не трябва да те види през прозореца.

— Ламия, момичето ми, отидем ли на гости, ти стой в стаята, където съм аз. Те всички са девствени. Смеят се, танцуват, вършат глупости… После ще те одумват. Все пак името ти не е случайно…