Решат Нури - От устните към сърцето

— Предайте му, ханъмефенди, че Ламия е казала: „Намък бей няма ли страх от Аллах?“ Това е достатъчно.

Мефтуне ханъм внезапно се обърка, понечи да каже нещо. Но Ламия бе отворила вратата.

— Заповядайте, ханъмефенди, все пак леля ще се върне… По-добре е да не ви завари тук…

На излизане възрастната жена погледна накриво Ламия и свивайки устни, изрече:

— Ах, момичето ми, като си била толкова придирчива, да беше се държала малко по-твърдо с оня надзорник по тютюн. Ако не те бе сполетяло това, щеше да бъде прекрасно.

Докато разказваше на леля си тази случка, Ламия трепереше от отвращение, а очите й се наливаха със сълзи. Енисе ханъм не се ядоса толкова, колкото очакваше Ламия. Тъжно и отнесено й отвърна:

— Ние за наше удоволствие ли те изпращаме в Кютахия? Тук е невъзможно да бъде укрито момиче в твоето състояние. Ах, Ламия, ти навреди и на себе си, и на нас…

Влакът изсвири за трети път. При проехтяването на влаковите сигнали кондукторите се разтичаха разтревожено, зазатваряха вратите на вагоните. Ламия подаде през прозореца намиращата се още в прегръдките й Семиха на Шюкрю бей. Хванала ръчичката на Фикрет, Енисе ханъм криеше лицето си под печето 24 24 Пече — було, воал. — Б.пр. и кротко ридаеше.

Изглеждаща в черния си чаршаф още по-бледа и отпаднала, Ламия с боязлив глас, сякаш щеше да поиска нещо невъзможно, каза:

— Да ви целуна ли ръка, чичо?

Шюкрю бей протегна треперещата си ръка и за пръв път от много дни насам я погледна в лицето, в очите. Не намираше сили да отдръпне ръката си, от която устните на Ламия все още не се отделяха, а с другата си ръка потупваше по рамото ридаещата до него Енисе.

Чу се изсвирване, влакът внезапно се разтресе. Тогава не издържа. Протегна се към прозореца, хвана Ламия за раменете, притегли я към себе си и я целуна по бледите й, мокри от сълзите страни.

Замъглените му очи не виждаха отминаващите с голяма скорост покрай него вагони и говореше на жена си, която плачеше още по-силно.

— Да бях погребал това момиче, сърцето ми нямаше да страда толкова, колкото сега…

Ламия не се отдръпна от прозореца чак докато влакът не отмина Каршъяка. Надяваше се, че ще може да съзре за последен път Бозяка иззад Кадифе Кулеси и Деирмен Даъ.

— Това русото момиче с черния чаршаф лудо ли е, тъпо ли е или какво?

— Защо?

— Подпряло е главата си в края на вагона и само спи, затова. Обичам да пътувам с влак, за да наблюдавам гледките. От час я следя… Нито веднъж не погледна през прозореца…

Този разговор се водеше между шестнайсет-седемнайсетгодишно дребничко, пълничко момиче и от около трийсетгодишна слаба, със светлокестенява коса жена.

Слабата жена побутна за ръката пълничкото момиче.

— Говори тихо — каза тя. — Не спи, а плаче… Ресниците й са пълни със сълзи… Кой знае каква мъка си има клетницата.

— Да потърся ли някакъв повод, за да я заговоря?

— Не се бъркай, Макбуле… Да безпокоя такъв човек би ми било тежко…

— Ако си поговорим с нея, ще бъде по-добре… Може пък да я утешим…

— Още си много малка, Макбуле… Не разбираш… Човек не плаче по тоя начин, ако можеше лесно да бъде утешен…

— Каквото ще да става. Много съм любопитна.

Макбуле мина няколко пъти край Ламия, после се приближи до съседния прозорец и си подпря лактите на него. Търсеше предлог, за да я заговори, но не намираше такъв.

В този момент влакът приближаваше към една от гарите. Внезапно влакът рязко се люшна. Пълничкото момиче не успя да се задържи и падна в прегръдките на Ламия. Изсмя се високо. И Ламия се разсмя неволно. Този инцидент се превърна в повод бързичко да се сприятелят. Към тях се присъедини и светлокестенявата жена.

— Далече ли отивате, сестро? — попита Макбуле.

— Отивам в Кютахия — отвърна Ламия.

— Ах, колко хубаво… И ние отиваме там… Сама ли пътувате? — попита Макбуле.

— Да…

Учудена, Макбуле каза:

— Съвсем сама ли?

— Не… С един жандармерийски капитан.

— Онзи с козята брадичка и проядените зъби ли, дето пътува във вагона на татко…

Светлокестенявата жена сбърчи вежди и изрече:

— Макбуле!…

Неочаквано Макбуле се изчерви и през смях каза:

— Е, да не обиждаме напразно… Баща нямате ли?

— Не, той е познат на чичо ми… Отива по някаква работа в Кютахия…

— Тогава всичко е наред… Как ви е името?

— Ламия…

— Моето е Макбуле… А на леля Наджие (беше погледнала към нея) е Наджие… Леля Наджие си направи операция в Измир… Сега я водим при майка й. Моята майка почина миналата година в Измир… Съпругът на другата ми леля е чиновник в Кютахия… И баба живее там… Татко си взе три месеца отпуск… Изобщо не съм виждала Кютахия… Леля Наджие много хвали града… Страшно се радвам… Ще се видим в Кютахия, нали? А, ето го и татко… Той е заедно с вашия капитан с козята брадичка.