Решат Нури - От устните към сърцето

Ако се обърнех към полицията, може би щяха да открият някоя следа, някоя диря. Но се отказах, като си помислих, че няма да постигна друго, освен хората да узнаят за срама ни, освен имената ни да попаднат във вестниците.

След тази случка, ще ме разбереш, не мога да задържа Ламия в дома си. За да прикрие срама си, сметнах за по-подходящо да я изпратя при големия й вуйчо в Кютахия. Веднага му написах писмо. Получих от него благоприятен отговор, Аллах да го благослови. Той казваше: «Ще я наблюдавам най-строго. Ще я представя като млада вдовица, чийто съпруг току-що е починал. Освен на жена си и на дъщерите си, на никой друг няма да кажа истината. Дори от зет си ще скрия. Не трябва да се отчайваме. Още е малка. Дай боже след време положението да се оправи. В бъдеще може да й намерим някой добър мъж, който ще я приеме заедно с детето.» Утре изпращаме Ламия. Един приятел, капитан от жандармерията, ще я предаде на вуйчо й.

Мили Назъм, в никакъв случай не се отчайвай. Знам какво е да си млад. Може би някой поне малко ще обикне това момиче. Ако не се случи, подобно положение е тежко за всеки човек. Това създание и бездруго няма да има шанс да бъде щастливо. По всяка вероятност няма да изпратим нашия капитан да замине сам за Искендерун. Леля ти Енисе вече се е заела с въпроса. От сега имаме предвид две момичета и една вдовица. Едното от момичетата ни е съседче. Истинска измирска красавица е. От тялото й три Ламии ще излязат. Другото момиче пак ни е познато, дъщеря е на търговец от Родос. Малко по-слабо е от първото, но е по-красиво в лицето. Вдовицата пък е роднина на съпругата на кмета Саиб паша. Казва се Нимет. Мъжът й беше мързеливец, пияница и комарджия. Една нощ преди два месеца, отивайки с лодка към Каршъяка, паднал в морето, тъй като бил пиян, и се удавил. Леля ти Енисе много хвали тази жена. Тя е богата, красива, знатна и необикновена двайсет и четири годишна жена. В сравнение с нея Ламия не представлява нищо. Когато видиш Семиха и Фикрет, много ще се смаеш… И така нататък, и така нататък…

Един ден, оставяйки Ламия сама, Енисе ханъм бе излязла със Семиха и Фикрет. Младото момиче бе заето с подготовката по заминаването си. Беше ангажирано с шиене, опитваше да завърши чаршафа на леля си и да изпере дрехите на дечурлигата.

По някое време на вратата се почука. Ламия подаде глава през прозореца и видя дебела жена с чаршаф от плътна коприна. Гостенката, чувайки отварянето на прозореца, бе вдигнала глава. Очите им се срещнаха. Беше Мефтуне ханъм, възрастна жена, която понякога посещаваше дома на Саиб паша. Ламия бе по-дочула някои клюки за нея. А пък леля й Енисе изобщо не я обичаше.

Мефтуне ханъм за пръв път идваше в дома на Шюкрю бей. Изненаданата Ламия отвори вратата.

— Енисе ханъм у дома ли е, момичето ми?

— Няма я… Отиде за малко на гости…

— Ай, ай… Много съжалявам… Отдавна ли излезе?

— Преди около час…

— Ще се върне ли скоро, момичето ми?

Ламия щеше да отговори: „Да, ще се върне“, ала се сети, че ще трябва да покани Мефтуне ханъм да я почака вътре, и каза:

— Не мисля… Има да ходи на доста места.

Гостенката бе влязла в калдъръмения двор.

— Отдалече дойдох, момичето ми… Ще ми позволите ли малко да поседна?

Ламия се заколеба, после, отваряйки вратата на гостенката, с половин уста изрече:

— Заповядайте, ханъмефенди.

Мефтуне ханъм се настани на ъгловото канапе, отмятайки чаршафа си. Ламия, притеснена, че работата й изостава, се подпря на един от столовете до вратата.

— Кафе не искам, момичето ми… Ще остана доволна, ако с красивите си ръце ми поднесете чаша с вода. Отдавна харесвам леля ви Енисе… Срамувам се, че досега не съм я посетила… Най-сетне ми падна сгоден случай… То пък нея я нямало у дома…

— Не излиза често, но…

— Благодарна съм, че поне вас ви заварих, момичето ми… Когато вашата леля ми дойде на гости, ще я придружите и вие. Нали, момичето ми?

В очакване на отговора, тя наблюдаваше Ламия с гримираните си, сбръчкани като гъша кожа очи. Погледът й се стори странен на Ламия и тя колебливо отвърна:

— Дай боже, ще дойда… Ще дойда.

Мефтуне ханъм не можа да скрие изненадата си от този отговор.

— Подочух нещо, момичето ми… Вие май заминавате за Кютахия ли, за другаде ли?

— Да…

— Ай, ай, ай… Дълго ли ще останете там?

— Не знам…

— В Кютахия ще се притесните… Тамошните хора, след като сте свикнала с Измир, няма да ви допаднат…

— Сигурно…

Мефтуне ханъм сякаш се бе притеснила от сдържаността на Ламия. След продължителна пауза пак заговори: