Решат Нури - От устните към сърцето

Взираше се в далечината с влажните си, изпълнени с дълбоко страдание очи и се усмихваше тъжно.

— Това, от което се плашите, Кенан бей, не ще ви сполети. Вие ще бъдете щастлив с любимата си. Аз ще ви освободя. Пък и впрочем няма да съм щастлива с вас. Много мислих през тези три дни. Чувствам се като пробудила се от дълъг сън. Всичко разбирам. Вие обичате друга. Като знам, че не ме обичате, че страдате, мислейки за нея, аз ще се топя от мъка всеки ден. Ами ако, да не дава Господ, отново се разболеете, ако умрете? Преди малко ми казахте: „Изобщо не се поинтересувахте за здравето ми, докато бях болен.“ Не знам как да ви се закълна. Никой на света, Кенан бей, не е страдал, не е плакал за болен човек колкото мен. Щом затворех очи, ви виждах умрял, а сините ви очи, които са ми тъй любими, затворени и направо полудявах. Може би сега разбрахте? Ваша съпруга аз няма да стана.

Повече твърдост не й бе останала. Въпреки настояванията на Кенан пожела да си тръгне. Бавно се отдалечи, плачейки. Завладян от печалното си слисване, Кенан си мислеше: „Упорството й е малко детинско, това няма да ми попречи да си изпълня дълга. Ламия ще стане моя съпруга, иска или не иска. Все пак доста ме засегна отказът й. Децата на нейната възраст са по-чисти от възрастните. Когато доброволно изоставих Лейля, бях на възрастта на Ламия. Днешното състояние на горкото Грозденце толкова напомня на моето състояние от онова време. Какво да се прави, още един проблем ми се стовари на главата. Дори да не бъда щастлив, ще се постарая да направя щастлив другиго и това все пак е някакво утешение.“

Мина още една седмица, остана ден до раздялата. През тази седмица Кенан бе виждал Ламия почти всеки ден, беше й наговорил немалко неща, за да се откаже от идеята си. Но изговореното си остана единствено в кръга на думите. Сърцето му, фантазията му бяха заети с други неща. Мисълта да посвети живота си на малкото Грозденце тайничко го дразнеше, тя само поукрасяваше с различна привлекателност и магичност всичко изгубено. Кенан впрочем по рождение си бе като омагьосан. За да прояви интерес към нещо, трябваше да го загуби. За да обикне нещо, трябваше да се лиши от надежда.

Ламия прекрасно усещаше безнадеждността, привързаността на Кенан, със сълзи на очи го молеше да не настоява. Веднъж му каза:

— Не го правете, Кенан бей, ще бъде жалко за мен. Невъзможно е да ви стана съпруга. В момента, в който се съглася, ще изпитате отвращение към мен. Как ще издържа да живея с вас, без да бъда обичана? Не си мислете, Кенан бей, че писмото е засегнало единствено гордостта ми. Напълно съзнавам, че няма да съм достойна за вас. Огромна утеха за мен ще е дори да зная, че ме обичате съвсем мъничко. И да не беше се случила онази беда, аз нямаше да отида при Назъм. Би ли могла една жена да стане съпруга на един мъж, след като обича друг. Изобщо не мислете за мен, Кенан бей. В Измир имам позната, Кенан бей, вдовица е. Мъжът й бил офицер, загинал като герой, докато преследвал бандити в Менемен. Тя силно обича мъжа си, но Аллах й изпратил утешение… Макар че той повече няма да се завърне, домът й е пълен с негови вещи, снимки, спомени… Веднъж една съседка, докато й гостуваше, все я жалеше, все повтаряше колко трудно живее сама една млада жена. Щом си отиде, моята позната ми каза: „Ламия ханъм, тази жена ме съжалява, защото съм вдовица. Истинската вдовица всъщност е тя, понеже не обича съпруга си. А аз обичам своя мъж, загинал като герой, и тъй като живея с мисълта за него, се чувствам по-малко самотна от нея.“ И аз, Кенан бей, искам да бъда като онази жена. Стана ли ви съпруга, ще се отвратите от мен. Отдалеч по-спокойно ще мисля за вас. Ще ви обичам… Представете си, че някога и вие сте били мой съпруг, Кенан бей. Толкова бездушни ли са младите вдовици?

— Смаян съм, Ламия. Не очаквах подобни думи от едно тъй неопитно дете.

— Не съм чак толкова малка. Знайте, че много съм препатила. Имам сърце, имам чест, Кенан бей. Настояванията ви са безсмислени. И да умра, за вас няма да се омъжа.

Себичният, безволев Кенан не можеше по никакъв начин да вземе окончателно решение, колебаеше се дали да изпрати на Джавидан новото писмо, което й бе написал. Все пак идеята да напусне Ламия не му изглеждаше вече чак толкова невъзможна, както преди.

Една вечер получи писмо от годеницата си, която бе пристигнала от Египет в Истанбул. Този път Джавидан, чиито думи, както и писмата й, обикновено бяха малко сухи и официални, демонстрираше голяма сърдечност, питаше го кога ще се върне в Истанбул.