Решат Нури - От устните към сърцето

Осъзна, че когато тя се покори и поеме право към вратата, инстинктивно ще скочи от мястото си и ще я вземе в прегръдките си. С последна надежда реши да заговори за годеника й, за лейтенант Назъм, който имаше вероятност тази година да се върне от Ерзурум. Тези думи, които напомняха, че Ламия принадлежи на друг, може би щяха да го освободят от силната му изнервеност и той заговори накъсано:

— Вероятно до няколко месеца Назъм бей ще си дойде, нали, Ламия ханъм? Кой знае как ще те хареса, като види колко си се променила, колко си се разхубавила… Дай боже, ще бъдете много щастливи… Назъм много ще те обича… И ти него, естествено…

Не можеше да продължи, умълча се. Със събуждането на спомена за Назъм бе постъпил още по-необмислено. Пред болезнено химеричния му поглед оживяваше сцената на необуздана любов и страст, за пръв път виждаше Ламия в ръцете на друг. Тази представа го подлуди неочаквано, брадичката му потреперваше.

— Ламия, няма ли да дойдеш при мен? — попита той.

Младото момиче се подвоуми, но се изправи. Направи крачка към него, разтърсено от притегателната сила на пламтящите със странен огън сини очи.

Тъкмо тогава чуха как някой вика отвън: „Кенан… Кенан… Кенан…“ Младият мъж скочи, угаси бързо лампата. Идваше вуйчо му. С приглушен глас Кенан изрече:

— Влез във вътрешната стая, Ламия. Не вдигай шум!

После отиде до прозореца и отговори на Саиб паша. Кметът се прибираше от веселбата. Беше го притеснило внезапното изчезване на Кенан.

— Нищо ми няма, паша… Малко ме боли главата — каза Кенан.

Пашата бе стигнал пред верандата.

— Видях, че току-що угаси лампата. Казах си, Кенан още не си е легнал.

— Сега си лягам, вуйчо…

— Аллах да те дари със спокойствие, детето ми… Безсрамията там доста нараснаха.

Музиката зазвуча отново — лудешки, оглушително. В нощта с все сила се разнасяха смехове, гърмяха бомбички, отсрещните дървета изглеждаха като обхванати от пламъците на факлите.

Докато чакаше вуйчо му да се отдалечи, на Кенан му се струваше, че се пробужда от ужасен кошмар. Опасността бе преминала вече. Сега съвсем безопасно можеше да изпрати Ламия до дома й. Сметна за излишно да пали наново лампата. Отваряйки в тъмното вратата на спалнята, каза:

— Хайде, Ламия ханъм, вече си тръгвай…

Младото момиче стоеше в един ъгъл, в мрака се забелязваше единствено русата му коса. Колебливо запристъпва към вратата. За да й стори път, Кенан се беше поотдръпнал встрани. Неочаквано Ламия се блъсна в един фотьойл и се олюля, краят на пелерината й се свлече от раменете й. Кенан неволно бе протегнал ръце, сякаш да я хване. Голата ръка на младото момиче докосна неговата гола ръка, меките руси коси се плъзнаха по лицето и устните му като прохладно дихание.

Младият мъж все пак оказа някаква съпротива. Повдигна провесилия се край на пелерината, за да покрие голата й ръка. Но от притеснение бе сторил тъй рязко движение, че пелерината изцяло се свлече от раменете на момичето; потреперващото като лист, трескавото болно тяло на Ламия неочаквано се бе озовало в прегръдките му.

Завладяна от някакъв самозащитен инстинкт, Ламия трепереше, опитваше се да се изплъзне.

— Пуснете ме, Кенан бей… Пуснете ме… Ще тръгвам — повтаряше Ламия. После с две огромни като луната в нощта сълзи в очите започна да му се моли: — Ще бъде жалко за мен, Кенан бей!

Младият мъж я притисна още по-силно в прегръдката си и с необуздан глас изрече:

— Много е късно, Грозденце… Много е късно!

Те вървяха към задната порта на лозето, опитвайки се да не се блъскат в сухите лозови чукани, които от сенките в мрака не се забелязваха… Кенан беше свел глава в упорито и диво мълчание… Лицето на Ламия бе скрито от яката на пелерината, вървеше малко след него и приглушено покашляйки, плачеше тихо…

Излязоха на задния тесен път. Там Ламия остави Кенан и прескочи в своята градина през едно ниско място в стобора, отдалечаваше се сред дърветата, без да извръща назад глава… Отпуснатите й рамене, леко поклащащата й се походка излъчваха уморена, смазваща безнадеждност…

Стигналият до стобора Кенан, без да бърза, подвикна подире й:

— Ламия ханъм! — Момичето спря. Но нямаше смелост да извърне глава, да го погледне. А Кенан студено-уравновесено, враждебно-презрително продължи: — Безсмислено е да плачете… Ще си изпълня дълга… Елате утре да се видите с мен!

И без да дочака отговора на младото момиче, пое към лозето. Удряйки с пети земята, късайки случайно попадналите в ръцете му листа и клони, вървеше към кьошка. Като влезе в стаята си, не успя да се въздържи и стовари юмрук върху пианото; с ядна безнадеждност изстена: „Отново си провалих живота… Пропадна ми бъдещето!“