Решат Нури - От устните към сърцето

Ламия опря уморената си глава на ръката на Кенан, въздъхна с две огромни сълзи в очите си:

— След всичко, Кенан бей, искам да живея единствено за това забавление…

Една сутрин Кенан се събуди по-рано от обичайното с неясно притеснение в сърцето, в пролуките на спуснатите кепенци не блестяха златистите слънчеви ивици както всеки ден. Светлината отвън бе трепкаща и бледосиня. Листата на провесилата се пред прозореца лозница се блъскаха едно в друго, създаваха усещането за летящо сред силен вятър ято птици.

Като отвори прозореца, до краката му падна болна пчела. Във въздуха се носеше мирис на влажна прах, на изсъхнали листа.

С невинна, детинска тъга Кенан възкликна: „Ах, дошла е есента.“

До тази сутрин Кенан не бе забелязал, че лозята са пожълтели, че листата са започнали да окапват, че скритите в зеленина пътища и площади постепенно са започнали да се открояват. Хоризонтът на заобикалящата го гледка изглеждаше тъй, сякаш внезапно се бе разширил. Можеха ли вчера да се разпознаят отсрещните каменни кули, тесния, спускащ се към Арапдере път, разрушената воденица в далечината? Същите промени Кенан усещаше и в душата си. Допреди ден сърцето и животът му бяха пълни. Леко замайващата главата му горещина, летните вълнения с аромата на гроздето в това лозе, негаснещите дълбоки трепети заради новото му произведение и новата авантюра, завладели душата му, не бяха оставили никаква възможност в нея да проникне някое старо чувство, някой далечен спомен.

Тази сутрин сякаш и през душата му бе преминала есента. Кенан виждаше безличното си детство сред паднали, избледнели, счупени вещи, изпитваше болката на хроничното отегчение.

Него ден изобщо не можа да се възстанови, до вечерта броди безцелно из лозята. Спусна се до Арапдере и стигна чак до Зейбеклер Пънаръ. Изтегна се в края на една скала, с часове се взира в движещите се на купчини по небето облаци, в изгубилото дотолкова силата си, че можеше да бъде гледано и с очи слънце.

От три дни не бе виждал Ламия. Говореха, че момичето имало силна хрема и болки в гърлото. Надвечер, връщайки се към кьошка, мина покрай лозето на Шюкрю бей, попита за Ламия момиченцето, което видя пред вратата. От него научи, че Ламия била по-добре, но че още не излизала от къщи.

Вечерта в едно от съседските лозя отново устройваха веселба. Младежите щяха да свирят и танцуват до зори, щяха да пият ракия.

Кенан се прибра рано в стаята си, искаше му се да си легне. Саиб паша обаче не го остави на спокойствие, насила го замъкна на веселбата. „Хората тази нощ ще са необикновени… — казваше той. — Там ще бъдат всички от Бозяка… Без теб пиенето няма да ми върви.“

На лозето се бяха събрали не само хора от Бозяка, имаше и неколцина важни гости от града. Хората се бяха разделили на групи по чердаците, покрай дърветата, забавляваха се малко официално, ала след полунощ, когато магарето на Топал Хафъз затанцува чифтетелли 22 22 Чифтетелли — вид ориенталски танц. — Б.пр. под съпровода на уд и цигулка, смеховете се разбушуваха; факлите заблестяха по-силно, а официалното поведение бе забравено. Големи и малки, всички си станаха по-братски близки. В един ъгъл председателят на углавния съд с почервенели страни викаше под влияние на алкохола „Ти си ми много близък приятел, нали?“ и целуваше по бузите Шеми Деде; възрастен директор по движимо и недвижимо имущество и старши надзорник свиреха един срещу друг на двуструнен саз 23 23 Саз — източен струнен музикален инструмент. — Б.пр. ; друг напил се мъж крещеше с все сила: „Да сте живи, бре… Надминахте и магарето на Топал Хафъз.“

Кенан не изтърпя дълго тая шумотевица. И без да се обади на вуйчо си, се измъкна от там, върна се бавно в лозето по задния път.

Докато наближаваше „церемониалния кьошк“, се разнесе лека кашлица. Изненадано извърна главата си. Загърната с голяма черна пелерина, Ламия стоеше в края на верандата и за да заглуши кашлицата си, прикриваше устата си с края на пелерината.

— Ти ли си, Ламия?… Какво търсиш тук, детето ми?

— Не ме ли повикахте вие?…

— Кога? Кой ти каза?

— Тази вечер сте казали на Хатидже…

Полека-лека Кенан бе достигнал до нея. Погали я по бузката и се усмихна.

— Не казваш истината, Ламия… Нима мога по някой друг да ти пратя подобно съобщение?… Попитах Хатидже как се чувстваш… Толкоз…

— От къде да знам, Кенан бей… Стори ми се, че искате да ме видите…

Тъгата на Кенан, нервността му като че бяха изчезнали внезапно. Все още продължавайки да я гали по бузката, по челото, той каза: