Решат Нури - От устните към сърцето

— Какво каза, Грозденце?… Никога няма да ме забравиш ли? Ще ме скриеш в сърцето си чак докато съвсем побелееш ли? Това са неверни, смешни мисли, детето ми, те са специално за приказките на невежите бавачки, на бабите… Колко лошо, колко погрешно ви учат какво е любовта. Не си мисли, че ние се обичаме, Грозденце… За теб аз не съм нищо друго, освен красив звук на цигулка… А ти за мен си приятен летен сън… Това не е любов, Грозденце… А едно изтънчено забавление на сърцето, една чувствена игра. Няма зъл умисъл, няма грях от наша страна… Спомни си как те прегърнах първия път. Случи се извън разума ни, извън волята ни, нещо като свеждането на плачещите върби над водата, като виенето на асмата по чердака, като струпването на нощните насекоми около светлината на лампата… Какво да се прави? Дойде ни отвътре… Ние не се обичаме, Ламия… Но през цялото лято тази игра на сърцето ни направи по-щастливи, отколкото любовта. Страдаш, като си помислиш, че наближава зимата, че наближава раздялата, мъчителен страх изпълва очите ти… Мое нещастно, простодушно Грозденце… Трябва да знаеш, че мисълта за скорошната раздяла, мисълта как може би никога повече няма да се видим, придава цялата красота, цялата наслада на временната ни лятна авантюра. Това тримесечно забавление на сърцето е нещо къде по-приятно от продължителната, дълбока любов за цял живот…

При чувствата, както и при хората, има безцветна, свъсена старост, има мизерна смърт… Нашето невинно приключение, Грозденце, ще умре, без да остарее… Ще прилича на младите мъртъвци, които ги донасят на гробищата със следа на недоизживян сън в очите, с потрепване на устните, останало от неизпитаната докрай целувка… В бъдеще и аз, и ти вероятно ще изживеем по-дълги, по-сериозни любови… Но колкото места в сърцата ни прогорят тези пожари, толкова по-големи руини ще оставят и ще угаснат… В безутешните дни на нашата старост ще си спомняме старото приключение… До ухото ти ще достигне печалният звук на цигулка от лятото, когато си била на шестнайсет години… А насред лютата зима аз ще си спомням едно лятно цвете… Дори нещо още по-хубаво — ще ми се струва, че усещам мириса на свежото Грозденце…

Изливайки като отрова, капка по капка в невинната детска душа кризите на своята объркана душа, болезнените подробности на фантазията си, немощната, разглезена, палава надменност на току-що започналия за него парвенюшки живот, Кенан продължаваше:

— Заробват любовта с хиляди уговорки, насила се опитват да затворят едно чувство в точно установен живот, кълнат се във вечна вярност винаги да обичат едно и също нещо… Колко ужасно е винаги да обичаш едно и също нещо, винаги да си обвързан с един и същи спомен… Представи си една цигулка да повтаря все едни и същи звуци… Представи си един сън и всеки път, щом затворим очи, пред очите ни да танцуват едни и същи цветове и форми.

И аз някога, като дете, приличах на теб, Грозденце…

И аз някога в дните на приближаващата раздяла гледах с мъчителния страх, проблясващ в прекрасните ти зелени очи… И аз вярвах, че до смъртта си ще нося в сърцето си едно и също щастие, едно и също вълнение… Това е заблуждението на всички деца, Ламия… Между човека и заобикалящата ни земя няма никаква разлика… Един ден виждаш, че всичките ти добри намерения се разпиляват като есенните листа, всичко умира, всичко посърва… И вече спираш да се надяваш… След това, казваш си, свърши пролетта, животът, щастието… Три месеца по-късно обаче всичко отново започва да оживява… Пролет, още по-красива от предишната, разкрасява онази изсъхнала земя.

Кенан пое в дланите си пламтящите като огън страни на девойката, приближи лицето й до своето и изливайки синята отрова на пламналите си очи в разширените от страданието зеници на зелените й очи, продължи да говори:

— Учили са те, Грозденце, че любовта е нещо, което се ражда и умира в сърцето… Каква лоша, каква лъжовна мисъл… Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?

Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз… Не приемай за страдание няколкото сълзи, които ще излея при този спомен… Сега със собствените си устни ми кажи… Не ме обичаш, нали, Ламия?… Това е само невинно забавление за сърцето…