Решат Нури - От устните към сърцето

Девойката сведе глава.

— Вие знаете — отвърна тя.

Каквото и да кажеше, каквото и да поискаше този придобил от една година загадъчно значение в живота й човек, все този отговор щеше да му дава Ламия.

Тръгнаха откъм края на порутена стена. Преди малко Кенан бе посочил към долината, където луната изглеждаше най-ясна и най-бляскава. Но без да произнесе и дума, те поеха в обратната посока, свърнаха по един от водещите към лозето пътища.

Отначало вървяха бързо. После постепенно забавиха крачка. Движеха се много близо един до друг, но ръцете им изобщо не се допираха.

Кенан й разказваше за Европа, за Истанбул, Ламия мълчаливо го слушаше.

Стигнаха до някакъв разклон и Грозденцето внезапно спря. Гледаше със срамежлива усмивка Кенан, искаше нещо да попита.

— Искате нещо да кажете ли, Ламия ханъм?

Девойката с боязливо колебание изрече:

— Спомняте ли си това място, Кенан бей?

Кенан се оглеждаше наоколо, мъчеше се да проумее какво иска да му каже.

— Миналата година една вечер се бяхме върнали в лозето от тук… С нея вървяхте отзад.

Младият мъж, разколебан, се опитваше да се сети и засмивайки се, каза:

— Да, спомням си…

— Може би беше същата нощ миналата година, Кенан бей… Тук пак беше така светло. Сенките на дърветата пак стигаха до стената на тая порутена кула.

Накланяше глава към рамото си, съзерцаваше стената и с радост, и с тъжна мечтателност в зелените си очи. Сякаш не й бяха останали сили да продължи по-нататък. Държеше отпуснати ръцете си, тежка умора се бе сгромолясала върху дребничкото й тяло.

Кенан усети, че в душата му наново се пробуждат безпричинна състрадателност и нежност, които от време на време изпитваше към това изтерзано малко момиче.

— Изглеждате уморена, Ламия ханъм. Да отпочинем ли за малко? — попита той.

С поглед, изпълнен с признателност, че е отгатнал желанието й, което не се осмеляваше да изрече, Грозденцето каза:

— Вие знаете…

Седнаха един срещу друг върху камъните от разрушената ограда на лозето. Ламия бе оставила йелдирмето си в Къркчамлар. Забрадката и се беше свлякла по откритата шия, на лунната светлина, озаряваща я отстрани, косата й изглеждаше още по-руса, лицето й — още по-бяло и по-невинно.

Докато разговаряше с нея, Кенан забеляза нещо. От време на време Ламия раздвижваше главата си и с крайчеца на окото си наблюдаваше отсрещната стена. И той крадешком погледна натам. Лунната светлина бе отразила сенките на главите им върху стената. Когато Ламия си раздвижеше лекичко главата, сенките им се доближаваха, лицата им се докосваха.

Тогава осъзна с какво чувство девойката изрече преди малко думите, какъв спомен желаеше да пробуди, седнала тук. Отново, без да говори, я хвана за китките, както при кладенеца, и притегли главата й към гърдите си. Този път Ламия потрепна с вяла съпротива, а когато с упоително безсилие тялото й се озова в ръцете на Кенан, тя отметна назад глава и нежните буклички затрептяха чувствително, като нещо живо върху бялото й чело.

Забелязал, че зелените й очи са замъглени от сълзи, Кенан с унил глас, като плачещите насън деца, изрече:

— Не го правете, Кенан бей, жалко за мен!

Въпреки това той я стисна още по-силно в прегръдката си и пак и пак я зацелува по устните.

Връщайки се обратно по същия път към Къркчамлар, Ламия тихичко плачеше. Кенан отново бе намерил предишното спокойствие и уравновесеност. Опитваше се да я утеши.

— В това няма нищо за плачене, Ламия… — казваше той. — Какво ще се случи от една целувка? Придаваш й огромно значение, защото все още си простодушно малко момиче… Нали не ми се сърдиш?…

Все тъй през сълзи, тя казваше:

— Не.

— Тогава не плачи, Ламия… Виж, все още плачеш…

— Вече не плача…

Изричайки това, се разрида още по-силно.

Бяха пристигнали в Къркчамлар. Музиката, веселбата, смеховете и шумотевицата все още продължаваха.

— Хайде, Ламия, върви при жените… Утре следобед ще дойдеш ли при кладенеца?

— Вие знаете…

Като се разделяха, я хвана за ръката и не се въздържа да не я целуне още веднъж.

Щом Ламия се изгуби между дърветата, Кенан седна в края на пътя, запали си цигара. И през смях си говореше: „Горкото Грозденце… Ах, как ми е мъчно за това дете… А няма никаква причина… Каквото и да кажа, каквото и да поискам, отговорът й винаги е «вие знаете»… Ама и аз какъв ужасен човек станах, боже мой! С едно младо момиче… На това дори младо момиче не може да му се каже… Да се заиграваш с толкова малко момиче е лошо и опасно… И ти си един… Светът си е такъв… Мръсотията е в самия свят, в самите нас… Аз ли останах едничкият, който ще се измъчва, само за да съм по-добър от всички останали?…“