Изпита детинска разнеженост, като видя по местата им забравените вещи, гледаше фотографиите по стените, прокарваше ръка по сувенирите върху пианото.
Не бяха се подготвили, понеже не знаеха, че ще пристигне него ден. Възрастна прислужница припряно бършеше прахта в спалнята и бъбрейки си с Кенан, обикаляше из кьошка. По някое време жената влезе с лампа в ръка. На едно място върху стената Кенан забеляза как потрепва лека, напомняща птичи крила, сянка. Разпозна букета от полски теменужки, който Ламия бе вързала с жълта панделка за прозореца през последната сутрин, когато се разделиха. И него не бяха докоснали. Цветята бяха изсъхнали, бяха останали няколко почернели листенца.
Внезапно Кенан се сети за даденото на малкото момиче обещание, което той не изпълни. С лекотата на човек, плащащ свой голям дълг на съвестта, грабна калъфа с цигулката от пианото.
Макар да желаеше да изсвири само приспивната песен на Грозденцето, той не успя да се сдържи; и като влюбен планински пастир преминаваше от мелодия на мелодия; изпълняваше простички, простодушни, обикновени неща, но пълни с незаглъхващи стенания, с безкрайни като сърцето сънища.
Около лампата отново трептяха пеперудите, върху полуосветените стени отново се запробуждаха безшумните страхове на зеленокрилите нощни насекоми.
Когато, изтощен от пътуването и от прекомерното вълнение, остави цигулката, Кенан се взря в мрака. „Ех, Бозяка — каза си той, — тук бях погребал всички цели и вълнения от моето детство и от моята ранна младост… Можех ли да се надявам, че един ден ще ми ги върнеш тъй обогатени?“
Два дни при Кенан пристигаха гости отблизо и отдалеч. От зори до полунощ младият мъж не смогваше да остане сам. Сред гостите я нямаше единствено Ламия. На няколко пъти Кенан поразпита децата за нея; не бе получил никакъв ясен отговор.
Надвечер на третия ден я срещна случайно на тесния път зад лозето. Усмихнат, й пресече пътя.
— Какъв срам, Ламия ханъм… Каква е тази липса на преданост… За стария приятел едно „добре дошъл“ ли няма?…
Ламия не се осмеляваше да го погледне, присвивайки устни, се усмихна свенливо и много бавно отвърна:
— Леля ми нямаше време, иначе щях да дойда.
— Миналата година все с леля си ли идвахте? Подготвил съм доста упреци към вас, но не се осмелявах…
Гледаше Ламия с притворно колебание и се смееше, забавлявайки се.
— …
— Естествено, за Ламия ханъм редът не от такова значение, както за Грозденцето. Много съжалявам, че тази година не видях Грозденцето в Бозяка.
Ламия не проумяваше какво иска да каже Кенан и се смееше заедно с него.
Младият мъж продължи в същия шеговит тон.
— Грозденцето много се е променило… Превърнало се е в красива девойка… Как да се осмелиш да се пошегуваш с нея както преди?
Ламия се изчерви още повече. За миг повдигна очи към него.
— Забавлявате се с мен, Кенан бей — пророни тя.
— Ето още един признак, че Ламия ханъм е станала голяма, красива млада девойка… Иска хората да се отнасят към нея уважително, официално… И няма ли право? Забелязах, Ламия ханъм, че неочаквано наистина много сте пораснали, променили сте се… Назми бей… Името на годеника ви не беше ли Назми?
— Не, Назъм…
— Да, да, нали тази година не сте виждали Назъм бей? Кой знае, като дойде, как ще се смае, как ще се зарадва?… Ако имам толкова красива годеница, светът ще подпаля… — Кенан продължаваше весело, пламенно: — Не можех да предполагам, че ще станете толкова красива, момичето ми… Миналата година изглеждахте странно слабичка, бледичка… Как да обясня, нали има едни сбръчкани прашни цветя… Бяхте бледа като тях… Тази година сте станали нещо блестящо… Нещо като пролетната ведрина… В леко поуголемената ви уста има друга усмивка, във все още срамежливите ви, уплашени очи има друг блясък… Тенът ви е друг, веждите ви са други… А пък „червеникавите ви грозденца“ по лицето… Като току-що излезли от басейна са… Захвана ли се да ги описвам, дълго ще продължи. Тези две жени, които идват отсреща, ще ме помислят за женкар, който ви се обяснява в любов. От къде да знаят, че ние сме истински, загрижени приятели? Хайде, Ламия… Чакам ви по-честичко.
Кенан мушна ръце в джобовете си. Заподсвирка си и се заспуска към Арапдере.
Най-знойният летен ден е… В лозята лист не потрепва… Дървените кепенци на кулите са спуснати, съвсем пусти са просналите се с ослепителен блясък пътища. Вижда се как трептят горещината и светлината… Хълмовете, дървесата приличат на полуизбледнели картини… Отсрещните скали сякаш се стичат капка по капка, сякаш се топят.
Читать дальше