Решат Нури - От устните към сърцето

От миналата есен досега на два пъти се сещаше за Ламия. Първият път бе вечерта, когато се представяше операта му. Докато изпълняваха най-любимата на Ламия част, Кенан неволно бе притворил очи и бе видял стаята си, изпълнена с безшумните трептения на нощните насекоми, бе видял облегналото главата си на пианото Грозденце, сълзите по луничавите му страни, изтощения захлас в зелените му очи.

Кенан бе захвърлил писмото върху една маса. Продължаваше да къса ненужните хартии, да подрежда книгите в библиотеката една по една. Владееше го предизвиканата от това писмо фантазия, пред очите му се нижеха лозята на Бозяка, светлосивите лунни нощи, тесните, потънали в зеленина пътища, Арапдере, Къркчамлар, чуваше неповторимия, печален ней на Шеми Деде, стоновете на водното колело, което Керем бавно въртеше.

Кенан прочете още веднъж захвърленото върху масата писмо. „Ах, Грозденце, накара ме да се размисля… Толкова силно пробуди у мен желанието пак да видя Измир, че едва ли ще мога да устоя… Може би ще ми бъде по-полезно… Вероятно там ще открия вдъхновението, което безуспешно търся… Разбра се, че тук няма да мога да работя спокойно… Трябва да телеграфирам на мама… Да не идва напразно тук… До няколко дни ще я намеря в лозята на Бозяка.“

Нея година лятото бе дошло рано, животът в лозята се беше пробудил преди сезона. По пътя откъм Кятибоглу за Бозяка прииждаха товарни коли, каруци, бели, розови, лилави йелдирмета, детски викове, смехове и песните бяха започнали да развеселяват лозята.

Потъналите девет месеца в мъгли, в печално уединение сред дъждовете кули една по една отваряха дървените си прозорци; в зеленината наоколо до късно вечер играеха позлатени светлини.

Ламия доста се бе притеснила същата зима в Измир, беше очаквала, броейки дните на пръстите си, кога ще замине за Бозяка. Първите дни се бе забавлявала доста. Будейки се преди изгрев-слънце, бе прошетала лозарските пътища, бе отскочила с децата на чичо си, понеже нямаше друг приятел, до Къркчамлар, до обяд се бе излежавала на земята под дърветата.

Тази година най-добрите й приятели в Бозяка бяха Керем и Кузгун. Обичаше с някаква неразбираема духовна симпатия магарето с изтерзана муцуна и старото лозарско куче със златистожълти очи. Керем отново бе започнал да чака с мечтателно търпение кога ще привърши тежката му работа около кладенеца между терпентиновите дървета.

Ламия качваше върху гърба му някое от децата, прекарваше едната си ръка през кръста му, за да не падне, а с другата, галейки по муцуната и зад ушите Керем, нагаждаше крачките си спрямо неговите. Това предизвикваше у нея безпокойство като при разходка из непознати места насън. Щом Керем спреше, на нея й се струваше, че се е пробудила от сън, и не можеше да си припомни колко време е вървяла.

А надвечер, когато слънцето залязваше, се отправяше с Кузгун към края на лозето, настаняваше се върху отчупената част от стобора, поставяйки главата на Кузгун върху скута си, и чакаше, докато съвсем се смрачат прашните пътища.

Цъфналият бръшлян бе обвил спуснатите кепенци на „церемониалния кьошк“. Понякога, под предлог, че ще си набере цветя, Ламия обикаляше покрай кьошка; в минутите, когато се намираше там, си мечтаеше скръбно, като хората, посещаващи тюрбетата 18 18 Тюрбе — мюсюлманска гробница. — Б.пр. .

В нейните очи това място беше гробницата на онази миналогодишна, красива, безумна любов. Онази безумна любов сега се беше превърнала в далечна стара приказка, като приключението на Лейла и Маджнун.

Дъждовните, студени зимни месеци в къщата на Шюкрю бей в Икичешмелик не бяха успели да изтръгнат малкото момиче от въздействието на онази приказка.

Времето все беше мрачно, къщата все бе привечерно сумрачна. Не липсваше и шумът от колите, преминаващи по калните улици, от зори до мрак гласовете на продавачите не напускаха къщата.

Когато не бе заета с домакинска работа, Ламия се настаняваше край прозореца и с часове плетеше дантела на мъждивата, приглушавана от решетките светлина, влошавана още повече от дебелите завеси от Дамаск. Чичо й и леля й бяха забелязали промяната у нея. Нямаше как да проумеят обаче какво става с малкото момиче. Тъжна не беше; защото от време на време я чуваха да се смее повече от обичайното. При това смехът й бе искрен, нежен, трептящ, кристалночист… Болна не беше. Тъкмо напротив, от ден на ден все повече разцъфтяваше като цвете, придобиваше цвят, в бледото светлозелено на очите й потрепваха отблясъци като сътворени от слънцето изумруди.