Решат Нури - От устните към сърцето

Дори изглеждаше щастлива. Русата й коса придаваше сякаш лека светлина на плътните сенки от завесите, в очите й, изгубили се в изящната дантела, проблясваше негаснеща усмивка.

Като че тази година Грозденцето бе пренесло в душата си малко светлина, малко топлина от лозята на Бозяка.

С часове се забравяше в тази щастлива мечтателна атмосфера, виждаше в изящната мрежа на дантелата Бозяка — слънцето, проблясващо по скалите, лунните лъчи, шарещи по чердаците, трепкащите жълти пътища, сумрачните сенки върху стените на порутените кули.

Беше започнала да плете широка дантелена яка, за да я подари на Нимет ханъм. Тази яка, чийто модел бе измислила сама, беше като странна Приказка от хиляда и една нощ : през резбовани решетки на чердаци висят лозови листа и чепки грозде, около изгрели над борови хълмове луни потрепват пеперуди и дългокрили нощни насекоми, вода се стича към препълнени с грозде басейни. В едно от ъгълчетата на тази легенда е изобразена и цигулка.

Докато се занимаваше с плетката, Ламия си припомняше някои от мелодиите на Кенан, съвсем тихичко, сякаш се боеше другите да не я чуят, си ги повтаряше с чистосърдечен глас, понякога сълза се процеждаше през миглите й и падаше върху дантелата. Когато завърши дантелената яка, поиска позволение от чичо си и за два дни отиде да гостува на Нимет ханъм в къщата й в Каршъяка. От месеци нетърпеливо бе чакала този ден. Кака й Нимет кой знае откога копнее да види Кенан. Кой знае каква необходимост има да поговори за него? Горкичката жена, не може пред никого да разкрие тайната си…

В парахода за Каршъяка, мислейки за мига, в който щеше да види Нимет ханъм, сърцето й сладко се свиваше. Щяха да се усамотят в някой кът на къщата и два дни и две нощи щяха все за него да си говорят.

На малкото момиче му се струваше, че говорейки за Кенан, частица от него щеше да оживее помежду им.

Него ден Нимет ханъм имаше и няколко гостенки. Младата жена посрещна Грозденцето с голяма радост. Непрекъснато му обръщаше внимание, пренебрегвайки останалите жени. До полунощ обаче нито за миг не останаха сами.

Нимет ханъм още повече бе напълняла. Изглеждаше доста по-радостна, несмутима и щастлива от преди. Докато непрестанно разговаряше през смях, Ламия взе да изпитва някакво тайно страдание, взе да се съмнява. Нима кака й бе започнала да забравя Кенан? Но как би могла да си представи такава възможност? Как се забравяха красивото мургаво лице на Кенан, усмивката в сините му очи, блестящите му бели зъби, целувките му? Малкото момиче се питаше с истинско простодушие и с почуда и накрая се засрами от собствените си съмнения. Кака й Нимет пак го обичаше. Но какво да се прави? Тя беше омъжена жена. Беше принудена да укрива тайната си, да се смее, плачейки.

Щом дойде време за лягане, Нимет ханъм запали един свещник.

— Хайде, Грозденце, да те заведа в стаята ти — предложи тя.

Качиха се в спретната, малка стая с бяла подова настилка, на най-горния етаж. Най-сетне бе дошъл дългоочакваният момент. Силно вълнение разтърсваше Ламия. Не се осмеляваше да погледне в лицето Нимет ханъм. Младата жена бе оставила свещника.

— Уморена си, малката ми — каза тя, — добре да се наспиш… Утре трябва да се става рано… Защото ще те заведа на разходка… Не забравяй съня, който ще сънуваш тази нощ… Сънят, който човек сънува в къщата, където спи за пръв път, се сбъдва. Аллах да те дари със спокойствие…

Нимет ханъм се беше запътила към вратата. Объркано, разтревожено Ламия каза:

— Како…

— Какво има, Ламия?… Защо така трепериш, момичето ми?…

— Нищо ли нямаш да ми кажеш?

— Странна си…

— Како… Кенан бей ти пише писма, нали?

— …

— Не си забравила Кенан бей, нали, како Нимет?

Държеше с треперещи ръце китките на Нимет, гледаше я със зелените си очи, изпълнени със страдание.

— Защо питаш, Ламия?…

— Аз ли не знам вашите тайни? Искам да те утеша, како!…

Устните на Грозденцето потреперваха, сълзи изпълваха дългите му мигли.

Това бе тъй детинско поведение, че Нимет ханъм не се сдържа, прихна и я целуна по зачервените страни.

— Какво странно дете си ти!…

Този смях прекърши най-нежната струна в сърцето на Ламия, тя започна да изпитва неясна омраза към младата жена.

— Значи забравихте Кенан бей, како Нимет…

Нимет ханъм все повече се смайваше.

— Не, Ламия… Не съм го забравила… Винаги ще си спомням Кенан бей…

— Ще пожертвате ли част от съня си, како Нимет?

— Добре, детето ми, както кажеш…