Решат Нури - От устните към сърцето

Приседнаха в края на белия креват. Най-напред Ламия й даде донесената като подарък дантелена яка. Младата жена намери плетката за много изящна, за много красива.

— Браво, Ламия… Това е една прекрасна картина… — каза тя.

В дантелата имаше някои фигури, които не можеше да разбере. Докато Ламия й обясняваше едната от тях, тя не можа да се сдържи и се разсмя. Сърцето на малкото момиче не би приело в тази красива лятна легенда да липсват Керем и Кузгун, сред странните по форма листа бяха се промушили миловидните дълги уши на Керем и късата опашка на Кузгун.

Докато с постепенно нарастваща жар Ламия разказваше за тази стара любовна приказка, Нимет ханъм се дивеше на нейната памет и от време на време усмихнато казваше:

— Колко добре помниш, Ламия… Виж, това бях го забравила.

Всяка от забравените дребни случки се превръщаше за Грозденцето в отделно страдание, в разочарование.

Тази нощ Грозденцето не успя да заспи изобщо. През отворения прозорец със завеси наблюдаваше светлините, които напомняха на звездите над Измир. „Горкият Кенан бей… — мислеше си Ламия. — Ако узнае колко безсърдечна жена е Нимет ханъм, много ще страда!“ Върна се почти болна от Каршъяка, това първо разочарование завладя като хронична болест месеци наред сърцето й.

Юли беше започнал. Една вечер Ламия пак така обикаляше из лозето с Кузгун. Като дочу шум от колелета по главния път, изтича към портата. Но докато стигне, кабриолетът беше отминал. В спусналия се над пътя вечерен мрак съзря два силуета. Беше разпознала едрото тяло на Мюнир бей. Другият й заприлича на Кенан и внезапно сърцето й трепна. Нима беше той? Ако беше той, кабриолетът непременно щеше да спре пред вратата на Саиб паша. Макар да знаеше, че тази надежда е безсмислена, продължаваше да чака, не отделяше очи от пътя.

Кабриолетът отмина, без да спре пред съседското лозе, след малко свърна на пресечката към кьошка на Мюнир бей.

Въздъхна лекичко. „Не е той — каза си. — Всъщност той повече няма да дойде тук…“

Същата вечер Ламия се прибра рано в стаята си. Оставяйки отворени прозорците, понеже беше прекалено горещо, тя се просна върху кревата. Луна нямаше. Върху провисналите пред прозореца клони на лозницата бяха накацали рояк светулки. Топлият, подухващ откъм Арапдере вятър отпращаше част от този рояк към стаята й и към косата й, към лицето на малкото момиче, усмихнато затварящо очи сред опиянението на заспиването. Не знаеше колко е спала. Внезапно идещ от дълбините на нощта звук на цигулка я разбуди. Сън ли беше това?

Грозденцето, все още сънено, по никакъв начин не успяваше да определи, лежеше със затворени очи, сякаш се боеше да не секнат тези прекрасни звуци от съня му. Полека-лека се съвзе. Седна в леглото си и се замисли. Силуетът, който видя вечерта в кабриолета на Мюнир бей, на всяка цена е бил на Кенан. Та кой друг впрочем би могъл да свири на цигулка?

Кенан отново изпълняваше онази стара приспивна песен. През една есенна нощ, в очакване да чуе тази приспивна песен, Ламия бе заспала призори със сълзи на очи. На малкото момиче му се струваше как сега се пробужда от същите звуци на същия сън, как се извисява в пълната със светулки стая, как се смесва с въздуха, как става частица от звездното небе.

Същата привечер Кенан бе слязъл от парахода, в Кордон бе срещнал случайно Мюнир бей, бе пристигнал в Бозяка с кабриолета му. Роднините му изобщо не знаеха. Възползвайки се от това, Мюнир бей почти насила го бе отвел на вечеря в кьошка си и до полунощ не го беше пуснал да си тръгне.

Саиб паша възнамеряваше да си ляга, когато по лая на кучето се досети, че някой чужд е влязъл в лозето. Надвесвайки се над прозореца с лампа в ръка, той се провикна:

— Кой е? — И като позна Кенан, почти закрещя през сълзи. — Ах, обичен мой, детето ми, гордост на богатството ми… Ти ли си дошъл?

Целият кьошк се разбуди, чак до децата. От стаите наизлязоха разчорлени жени, навлекли върху нощниците си наметки, манта, дори поли, боси мъже с батистени роби, всички се радваха на нечаканото завръщане на Кенан.

Саиб паша го прегръщаше от време на време и повтаряше:

— Ех, синко… Не можа ли една телеграма да пратиш?… Аз, за да те взема от парахода, лодка щях да наема, за бога.

Мелек ханъм още не била пристигнала. Ала същия този ден той бил получил писмо, според което до ден-два щяла да тръгне от Сейдикьой.

Доколкото бе възможно, Кенан посъкрати тържественото посрещане и под предлог, че е уморен, се оттегли в стаята си в „церемониалния кьошк“. Тук нищо не бе докосвано, нещата си стояха така, както бяха оставени миналата година. Кенан отвори цветните прозорци на кьошка, дръпна кепенците и сред дъжд от светулки като дете се зарадва на нощта, сляла се сякаш с небето. „Колко добре постъпих, че дойдох… — мислеше си той. — Къде другаде щях да открия толкова дълбоко, чисто вълнение?“